Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Йохан Волфганг се замисли, но когато децата на Моцарт вече бяха съвсем близо, изведнъж отвърна:
— Не! — Какво ново може да каже на това малко човече за неговото изпълнение? Всичко е казано вече от другите.
И така на Волфганг Моцарт и на Йохан Волфганг Гьоте не им бе съдено дори да се запознаят; в историята всеки от тях влезе по свой път.
13
Същата вечер Леополд чу как господин Гьоте на френски, за да не го разберат, се оплакваше на граф фон Перген, че е безбожно Да се вземат четири гулдена и седем крайцера за удоволствието да се послуша как свирят две деца, колкото и талантливи да са те, Леополд изпадна в ярост. Господин Гьоте високомерно предполагаше, че Леополд не знае френски, задължителен за немските благородници, и забележката му беше невежлива и недостойна. Преди да отпътува от Франкфурт, след още един доходен концерт, Леополд дръзко написа на прозореца на стаята си в странноприемницата: „Mozart, Maitre de la Musique de la Chapelle de Salzbourg avec Sa Famille, le 12 Aout, 1763“12
След няколко седмици, намирайки се в Аахен, Леополд помисли дали да не пише на господин Гьоте за това как принцеса Амалия, като чула изпълнението на неговите деца, го помолила да не ходят в Париж, а да заминат с нея за Берлин, където без съмнение щели да ги приемат с отворени обятия. Принцеса Амалия беше сестра на Фридрих Пруски и подобна покана представляваше голяма чест. Леополд писа на Хагенауер:
„Принцеса Амалия всякак се стараеше да ме склони да замина с нея за Берлин. Тя обаче няма пари и дворът й по-скоро напомня приют за сираци и бедняци, отколкото кралска свита. Ако всичките целувки, които дари на децата ми и особено на Волферл, се превърнеха в гулдени, щяхме да станем богаташи. Ала, както ти е известно, нито на станционния надзирател, нито на стопанина на странноприемницата можеш да платиш с целувки.“
Когато принцесата продължи да настоява, уверявайки, че брат й Фридрих с удоволствие ще чуе изпълнението на децата, Леополд смирено отвърна:
— Ваше височество, за нас това е голяма чест и все пак ви моля да ми простите, задето не мога да приема любезната ви покана. Обещал съм децата да свирят пред краля на Франция и мадам Помпадур и нямам право да наруша думата си.
Леополд не бе дал никому никакви обещания, обаче като пристигна в Брюксел, предприе известни стъпки, за да си осигури препоръчителни писма до френския двор. Мина седмица, без да донесе на Леополд успех, и той реши на първо време да си осигури покровителството на принц Карл Александър, брат на императора и генерал-губернатор на австрийската провинция Нидерландия.
Принц Карл прие Леополд и се съгласи след няколко дена да чуе децата, но всичко остана само на думи.
Като почака напразно няколко седмици покана от принц Карл, Леополд свика семеен съвет. Той знаеше, че окончателното решение ще вземе сам, и не желаеше да издава мрачното настроение, което растеше в душата му, но нали трябва да е наясно с мнението на жена си и децата? Те седяха в разкошната приемна на своя апартамент в хотел „Англи“ и веднага щом Леополд заговори за това, Ана Мария рече:
— Живеем твърде нашироко.
— Наех този апартамент от грижа за здравето на семейството и нашата репутация. Ако живеем по-скромно, високопоставените хора няма да ни приемат и да се отнасят към нас с уважение.
— Тези стаи са твърде луксозни, просто се притеснявам в тях.
— Трябва да свикваш с такъв живот.
— Никога няма да свикна — изрече Ана Мария с необичайна прямота.
— Кажи, Ана Мария, нима досега всички наши мечти не са се сбъдвали?
— Вчера ти се оплакваше, че харчим твърде много.
— Но нали тези разноски покриваме не ние, а другите.
— Другите, другите — с тъга повтори тя. — Тъкмо ти постоянно твърдиш, че трябва да разчитаме единствено на самите нас.
— Вярно. Обаче нали припечелих повече, отколкото очаквах?
— Но и изразходва повече, отколкото очакваше.
Настъпи мъртва тишина.
„Въпреки всичките успехи ние не сме по-богати, отколкото в деня, когато напуснахме Залцбург“ — горчиво си помисли Ана Мария. Леополд бе обсипван с похвали, но никой не му предложи хубаво място и каквото и да говори сега, липсва му увереност в утрешния ден. Миналата нощ тя сънува, че отиват към гибел. Не посмя да разкаже за това на мъжа си — той не вярваше в лошите предзнаменования и щеше да й се присмее. Леополд е учил история. Познава хората и умее да ги ласкае. Но нима може да се надникне в бъдещето? Каквото било било. Каквото ти предстои, няма да ти се размине. Явно те ще останат до края на дните си скитници и никога, никога няма да имат сигурен покрив над главата, но какво можеше да направи тя? Само да го следва, дори ако ги заплашва преждевременна смърт.
12
Моцарт, маестро от Залцбургската капела, със семейството си, 12 август 1763 година (фр). — Б.пр.