Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Не мисля, че ще спомена за Златната Пътека.

— Мога и аз да го направя!

— Гани!

— Нямаме повече нужда от боговете на атреидите! Трябва ни пространство за човешкото!

— Отричал ли съм го някога?

— Не.

Тя дълбоко пое дъх и отклони погледа си от него. Прислужниците поглеждаха към тях от преддверието и разбираха, че двамата спорят, но не можеха да схванат думите на древния език.

— Длъжни сме да го направим — рече той. — В противен случай е по-добре да се наденем на собствените си ножове.

Послужи си с фразата, използвана от свободните и имаща значение на „да излеем своята вода в племенния резервоар“. Ганима отново го погледна. Бе принудена да се съгласи, но се чувстваше като уловена в някаква странна сграда с множество високи стени. И двамата знаеха, че техният път е пресечен от деня на разплатата, независимо от онова, което щяха да сторят. Сигурността на Ганима се подсилваше от огромния обем данни и познания, струпани от всички памети в нея, но сега тя се боеше от силата, която бе дала на тези душевни присъствия, пиейки от извора на техния опит. Те се спотайваха като харпии в мислите й и също като сенките на зли духове дебнеха от засада.

С изключение единствено на нейната майка, която бе овладяла властта на тялото и сетне се бе отказала от нея, Ганима все още изживяваше потреса от тази вътрешна борба и от ясното осъзнаване на факта, че със сигурност щеше да я загуби, ако не й бе помогнала убедителността на Лито.

Той беше заявил, че неговата Златна Пътека извежда от капана. Приемаше откровеността му с изключение на непрекъснато измъчващата я подробност, че крие нещо от видението си. Явно имаше нужда от нейната плодотворна градивна способност, за да обогати своя план.

— Ще ни подложат на изпитание — каза той, защото знаеше къде се коренят съмненията й.

— Не и в космоса.

— Може и в космоса. Но по всяка вероятност ще бъде в пустинята, а изпитанието ще е устойчивост на овладяване.

— Досега не си споменавал за това изпитание — обвини го тя. — И то ли е част от твоето съновидение?

Лито се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Изруга глупавата си грешка, преди да отговори:

— Да.

— Значи и ние ще бъдем… обладани, така ли?

— Не.

Тя се замисли за изпитанието, този древен способ за проверка на свободните, чийто край много често бе мъчителна смърт. Изглежда в плана имаше и други усложнения. Той би могъл да ги отведе до прекомерно важна разделителна линия, решителната крачка през която в едната или другата посока можеше и да не бъде подкрепена от човешкия разум, особено пък ако е доловил, че рискува здравината си.

Познавайки криволиците на нейните мисли, Лито каза:

— Властта привлича психично неустойчивите. Винаги. Ето кое сме длъжни да не допуснем.

— Сигурен ли си, че няма да бъдем… обладани?

— Не, ако сътворим Златната Пътека.

Все още в плен на съмненията, тя заяви:

— Лито, аз няма да нося в себе си твои деца.

Той поклати глава, сдържайки скритите коварства, умишлено пропуснати в официалната фразеология на най-знатните от времената на древния език: