Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Фарад’н вървеше с широка крачка из градинския двор около двореца на своя баща, като следеше собствената си скъсяваща се сянка в светлината на устремилото се към зенита слънце на Салуса Секундус. Налагаше му се да се понапрегне, за да не изостава от високия башар, който го съпровождаше.

— Тйеканик, измъчват ме съмнения — каза той. — Е, не си струва да отричам привлекателността на трона, но… — принцът пое дълбоко дъх и добави: — Много други неща също ме интересуват.

Тйеканик, току-що привършил ожесточения спор с майката на Фарад’н, погледна изкосо към него, отбелязвайки мимоходом колко бе заякнало тялото на младежа пред прага на осемнайстия му рожден ден. С всеки изминат месец у принца оставаше все по-малко от Венсика и се натрупваше все повече от стария Шедъм, давал предимство на личните си стремежи и цели пред задълженията си на владетел. Разбира се, именно поради това бе заплатил накрая със самия трон.

— Налага се да направиш избор — каза Тйеканик. — Да, ще имаш и време за някои от любимите си занимания, но…

Фарад’н прехапа долната си устна. Дългът го призоваваше да бъде тук, макар да се чувстваше разочарован и обезсърчен. С много по-голямо удоволствие би се върнал към скалния анклав, където продължаваха опитите с пясъчните твари. Сега там работеха върху многообещаващ проект — да се изтръгне монополът върху подправката от ръцете на атреидите, след което вече всичко бе възможно.

— Сигурен ли си, че тези близнаци ще бъдат… премахнати?

— Принце, нищо на този свят не е абсолютно сигурно, но изгледите са обещаващи.

Фарад’н сви рамене. Убийството продължаваше да бъде реалност в живота на знатните особи. Езикът бе пълен с непрекъснато променящи се определения на начините, по които те могат да бъдат умъртвявани. Само с една дума се обозначаваше разликата между отрова в питие и отрова в храна. Предполагаше се, че за премахването на близнаците Атреидски щяха да си послужат с отрова. Мисълта за това не бе особено приятна. Всички казваха, че децата са изключително интересна двойка.

— Ще трябва ли да отидем на Аракис? — попита Фарад’н.

— Това е оптималният вариант, защото ни осигурява достъп до мястото па най-голямо напрежение.

От изражението на Фарад’н можеше да се разбере, че премълчава следващия си въпрос, затова Тйеканик се замисли какъв би могъл да е той.

— Има нещо, което ме безпокои, Тйеканик — подхвана най-сетне Фарад’н, докато заобикаляха около ъгъла на живия плет, приближавайки към фонтан, ограден от големи черни рози. Долавяха се гласовете на градинари, които подкастряха плета.

— Да чуя — избърза Тйеканик.

— Тази, хм, религия, която изповядваш…

— Няма нищо необикновено, принце — отговори Тйеканик с надежда, че гласът му не бе трепнал. — Моята религия има какво да даде на войн, какъвто съм аз. Тя е подходяща за един сардукар.