Удряй където боли

Мински се появи след половин час. С него излезе някакъв висок, слаб човек с тъмни очила. Беше с разкопчана риза и джинси. Косата стигаше до раменете му. На главата си беше нахлупил черна сламена шапка, която скриваше лицето му.

Двамата се качиха в кадилака. Караше Мински. Аз запалих мотора, изчаках ги да минат покрай мен и потеглих. Улицата влизаше в крайморския булевард, който беше задръстен от движение. Никой не искаше да ме пусне да мина и след около четири минути ругатни и седене на едно място, разбрах, че съм изпуснал Мински. След известно време се добрах до таверна „Нептун“. Видях Ал Барни да седи както обикновено на връзвалото, с кутия от бира в ръка и аз спрях направо до него.

Когато ме видя, очите му светнаха. Слязох от колата.

— Ал, много бързам — казах аз и направо напъхах двадесет долара в джоба на мръсната му фланела. — Висок, слаб човек с дълга черна коса и слънчеви очила. Знаеш ли кой е той?

Барни се сепна.

— Ау! Отрова! Стой настрана! Сол Хармас! Той се оправя с яхтата на Волински.

— Къде да го намеря?

Барни се огледа боязливо наоколо.

— Ще ми навлечеш белята, мистър Уолъс… — промърмори той. — Последната къща на крайморския булевард е негова. Когато не е на яхтата, стои там.

— Благодаря ти, Ал — казах аз, качих се на колата и подкарах назад. Доста трябваше да чакам, докато успея да изляза на булеварда. Десетки коли се бяха запътили към морето — момичета по бикини, момчета по плувки, отвсякъде гърмеше попмузика. Най-накрая успях да тръгна заедно с колоната, съвсем бавно, към плажа, палмите и морето.

При тази бавна скорост успях да разгледам последната къща преди плажа много добре.

Много приличаше на ранчо. Може би имаше пет стаи и голям хол. Беше оградена с висока телена ограда, а до портата се въртяха и дъвчеха дъвка двама здравеняци с бели спортни дрехи и пистолети на бедрата. Спрях на едно празно място и зачаках момчетата и момичетата да се източат към морето. При първата възможност обърнах назад и отново минах покрай къщата. Сега видях още един мъж, също облечен в бяло, който държеше полицейско куче и се беше облегнал на едно дърво.

Бях почти напълно сигурен, че Хюла Мински е отседнал именно в тази доста добре охранявана къща. Да се добера до него там беше невъзможно. Трябваше да го причакам навън. Накрая, когато се измъкнах от задръстването, спрях край една телефонна будка и позвъних в хотел „Спаниш бей“. Поисках да ме свържат с мис Сандра Уилис.

— Момент, сър — каза телефонистката. Линията изщрака и чух гласа на Сандра:

— Кого търсите, моля?

— Можеш ли да говориш?

— Бързо, на терасата е.

— Искам да се срещнем. Има ли как?

— Шест часа, „Трите рака“ — След това гласът й стана груб. — Съжалявам, сгрешили сте номера.

Затвори. Реших, че Волински е влязъл при нея. Качих се в колата, помислих малко и се отправих към полицията.

Заварих Том Лепски на бюрото си да чете някакъв доклад. На другите две бюра също имаше полицаи, които пишеха на машина.