Удряй където боли

Бил Андерсън беше нисък като тапа, но по раменете му имаше доста мускули. Запознах се с него, когато ме изпратиха в Сърл, за да открия един изчезнал младеж. Тогава все още беше заместник-шериф и мечтаеше да дойде на работа при нас в агенцията. Та, с негова помощ успях да се справя с онзи заплетен случай, а в замяна уредих да го назначат при нас1.

За мен той се оказа безценен във всяко едно отношение. Не се интересуваше по колко часа работи на ден, а в нашата професия това е много съществено. Особено го биваше да измъква нужната ми информация, с което ми спестяваше дълги часове на тягостни проучвания. Когато нямахме конкретна работа, той изучаваше града и беше станал истински експерт по ресторантите, нощните клубове и кръчмите долу на пристанището. Биячите не му обръщаха внимание заради ръста, но това обикновено си оставаше за тяхна сметка. Макар и дребен, крошето му можеше да събори слон.

Тази юлска сутрин ние седяхме в кабинета и очаквахме да получим работа. Валеше дъжд и всичко беше мокро. По това време на годината само по-възрастните жители оставаха в града — богатите посетители и туристите изчакваха да дойде септември.

Андерсън дъвчеше дъвка и пишеше писмо до дома си. Аз бях качил краката си на бюрото и мислех за Сузи.

С нея се бяхме запознали преди шест месеца и се бяхме харесали още от пръв поглед.

Сузи Лонг работеше на рецепцията в хотел „Белвю“. Трябваше да проуча някакъв сакат тип, когото подозирахме в опит за шантаж. Обясних на Сузи за какво става дума, тя ми помогна и успях да събера достатъчно доказателства, за да го предам на ченгетата. Заключиха сакатия на топло за пет години.

Сузи имаше дълга, лъскава, кестенява коса с леко червеникав оттенък, живи сиви очи и закачлива усмивка. Тялото й беше точно като тези, които харесвам — с едри гърди, тънка талия, съблазнителен ханш и дълги крака. Започнахме да излизаме заедно и всяка сряда, когато беше почивният й ден, ходехме в един скромен рибен ресторант. След вечеря се отбивахме в малкия й апартамент и се търкаляхме в доста тясното й легло. Това продължи някъде към три месеца, след което и двамата разбрахме, че се обичаме. През живота си бях имал доста жени, но за мен Сузи означаваше много повече, от която и да било друга. Подхвърлих й, че може би не е лоша идея да се оженим, но тя ми се усмихна закачливо и отговори:

— Не още Дърк. Идеята наистина е чудесна, но имам хубава работа. Ако се омъжа, ще трябва да я напусна. Работното ни време просто не съвпада. Още не, любов моя. Малко по-късно.

Трябваше да се примиря с това и днес, беше сряда, си мислех за хубавата вечер, която щяхме да прекараме заедно. Тогава иззвъня интеркома.

Натиснах копчето и казах:

— Уолъс.

— Би ли дошъл за малко при мен?

Познах дрезгавия глас на Гленда Кери.

Гленда Кери беше секретарка на полковника и негова дясна ръка. Висока, тъмнокоса и красива, тя беше убийствено добра в професията си. Когато ти кажеше „Ела“ — нямаше как да не отидеш.

Бързо преминах по дългия коридор до кабинета й. Полковникът беше заминал за Вашингтон и Гленда го заместваше. Почуках и влязох. Тя седеше на бюрото, както винаги безупречна с черната си пола и бяла блуза.