Удряй където боли

Тя спра за миг, за да погледне окървавения труп на Мински. После се обърна и без да бърза, се отправи към колата си.

Изигра етюда великолепно и невероятно хладнокръвно.

Отворих вратата на мерцедеса и тя се качи зад волана.

— Видя ли, Дърк? Сметките ми винаги излизат. А сега се махай, преди да са дошли ченгетата.

Тя ме погледна през прозореца.

— Сега сме квит, нали? И ти, и аз.

— Да — отговорих. Запали двигателя.

— Повече няма да се видим.

— Пази се, Сандра. Мафията има дълги ръце.

Тя се засмя.

— А аз имам дълги крака. Сбогом.

Натисна газта и колата полетя напред.

В далечината чух полицейски сирени. Поспрях, колкото да видя как четиримата главорези натъпкват трупа на Мински в багажника на кадилака, и изтичах към моята кола. Бил вече седеше зад кормилото и моторът работеше. Качих се, той потегли и по една тъмна уличка излезе на булеварда. Тогава намали скоростта и се отправихме към къщи.

Не каза нищо.

Анджи, Ханк, а сега и Мински, бяха получили каквото трябваше. Повече нищо не можех да направя, но знаех, че с години ще си спомням Сузи — живата, пълна с енергия и радост Сузи — и ужасната й смърт. Нищо не можеше да я върне. Никоя друга не можеше да заеме мястото й.

Едва когато влязохме в апартамента ми, заключихме вратата и седнахме във всекидневната, Бил каза:

— Каква жена! Истинска професионалистка. Хайде да си лягаме.

— Да. Нямаме повече работа. Благодаря ти, Бил.

Той погледна часовника си.

— Минава пет. Трябва да се наспим като хората. Утре ще закусим и ще отидем да говорим с полковника, да ни върне на работа.