Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
— Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Какво искаш от мен? Не разбрах за какво намекваше.
— А Метуфер? — запитах аз, защото исках да знам всичко, дори да ми причинеше болка. Тя ме погледна изпитателно и леко сбърчи начернените си вежди.
— Ти не знаеш ли, че Метуфер е мъртъв? — запита тя. — Метуфер умря, защото посегнал на средствата, които фараонът дал на баща му за строеж на храмове. Той умря, а баща му вече не е царски зидар. Нима не знаеше?
— Ако това е истина — усмихнах се аз, — ще ми се почти да вярвам, че Амон го е наказал, загдето му се подиграваше.
Разказах й как жрецът и Метуфер плюеха върху образа на Амон, за да го измият, и как се намазаха със свещената помада. Тя също се усмихна, ала очите й бяха студени и загледани някъде далеч пред кея. Изведнъж тя запита:
— Защо не дойде тогава при мен, Синухе? Ако ме беше потърсил, щеше да ме намериш. Лошо си сторил, че не дойде тук, а си отишъл с пръстена ми на ръката при други жени.
— Бях още момче и може би се боях от теб — казах аз. — Но в мечтите ми, Нефернефернефер, ти беше моята сестрица. Може да ми се присмееш, ала досега още не съм се любил с жена, защото очаквах пак да те срещна.
Тя се усмихна и махна с ръка.
— Само ме лъжеш. В очите ти сигурно съм стара, грозна жена и ти доставя удоволствие да ми се подиграваш и да ме лъжеш.
Погледна ме и очите й се смееха както някога. Стори ми се по-млада, беше същата както преди и докато я гледах, в сърцето си усетих болка.
— Истина е, че още не съм се докосвал до жена — казах аз. — Може би не е съвсем вярно, че единствено теб съм очаквал. Нека бъда откровен. Покрай мен са минали много жени — млади и стари, хубави и грозни, умни и глупави, ала на всички тях съм гледал с окото на лекар и никоя не запали искра в сърцето ми. Защо е така — не знам. Лесно би било да кажа, че причината е в камъка, който ми даде за спомен, и че Синухе го е омагьосала, без аз да усетя. Възможно е да си ме омагьосала, когато ме докосна с меките си устни. Но това не е никакво обяснение. Затуй и хилядократно да питаш защо, пак няма да мога да ти отговоря.
— Може като дете да си тупнал от колата на земята, стъписал си се и оттогава ти харесва да бъдеш сам — пошегува се тя и леко ме докосна с ръка, както никоя друга жена не беше ме докосвала. Не й отговорих, защото сама знаеше, че не е вярно. Тя бързо отдръпна ръката си и прошепна: — Хайде, да пием, та да разведрим сърцата си. Може би някога действително ще се любя с теб, Синухе.
Ние пихме, робите изнесоха някои от гостите в паланкините им, а Хоремхеб прегърна жената до себе си и я нарече „сестрица“. Тя се усмихна, сложи ръка на устата му и каза да не говори глупости, за които утре може да се разкайва. Тогава Хоремхеб стана и с чаша в ръка извика:
— Каквото и да върша, вече никога няма да се разкайвам. От днес нататък ще гледам само напред и никога назад. Кълна се в сокола си и в хилядата божества на двете царства. Имената им не мога да назова, но нека те всички чуят клетвата ми!
Той свали златната си огърлица и понечи да я сложи около шията на жената, ала тя се възпротиви и сърдито каза:
— Аз съм почтена жена, а не уличница! — Скочи ядосано и тръгна към вратата, откъдето обаче незабележимо му кимна, Хоремхеб я последва и онази вечер повече не ги видях.
Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.
Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.
— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.