Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.
По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.
Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:
— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.
— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.
— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.
Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:
— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.
Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:
— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.
— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!
В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.
Жената, на която й бе прилошало, изми устата си и продължи да пие. После съблече изцапаната си дреха, захвърли я и свали перуката си. Останала съвсем гола, тя притисна гърдите си една о друга, накара слугите да налеят вино между тях и даваше да пие на всеки, който пожелаеше. Олюлявайки се, тя вървеше през салона и се смееше неудържимо. Беше млада, хубава и буйна, спря също пред Хоремхеб и му предложи да пие от гърдите й. Той се наведе и пи, а когато се изправи, лицето му беше червено. Погледна жената в очите, взе в ръце голата й глава и я целуна. Всички се заливаха от смях, жената също се смееше, но изведнъж притихна и помоли за чисти дрехи. Слугите я облякоха, тя сложи перуката на главата си и седна до Хоремхеб, без повече да пие. Сирийските музиканти свиреха, в кръвта и тялото си усещах шемета на Тива и знаех, че съм роден да изживея края на света и че не ме е грижа за нищо, щом можех да седя до сестрицата на моето сърце и да гледам зелените й очи и червените й устни.
Така заради Хоремхеб отново се срещнах с моята любима — Нефернефернефер, но по-добре щеше да бъде никога да не бях я срещал.
5
— Твоя ли е тази къща? — запитах я аз, когато седна до мен и ме погледна със зелените си студени очи.
— Моя е — отговори тя. — Гостите също са мои. Всяка вечер ми идват гости, защото не желая да съм сама.
— Сигурно си много богата — рекох аз и се свих, боейки се, че не съм достоен за нея. Тя обаче ми се присмя като на дете и дяволито каза както в приказките: