Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Според нейните представи мравешката тълпа се бе приближила на около четиристотин метра от основата на скалата, върху която седяха с !Ксабу, но техният наблюдателен пункт като че ли оставаше встрани от основната посока на пулсиращото придвижване на гмежта, тъй че тя се поуспокои и дори започна да се наслаждава на невероятния спектакъл. Ленор имаше право — зрелището беше поразително.
— Много са бързи, особено като сме толкова малки — каза нечий глас зад гърба й. — Челният фронт на един набег на Еситон Бурчели се придвижва с около двайсет метра в час.
Рени подскочи стреснато. В първия миг помисли, че Кулен бе приземил самолета и двамата с Ленор се бяха приближили тихичко изотзад, а вместо въздухоплавателната им машина бе видяла истинско водно конче, но покритият с бяла роба сим, който стоеше изправен на хълма на няколко крачки от тях, беше явно някакъв непознат.
— Впечатлението е хипнотизиращо, нали? — попита той. И се усмихна под сянката на качулката си.
— Кой сте вие?
Непознатият бутна небрежно назад качулката без каквато и да е театралност, разкривайки остриганата си глава и азиатско лице с мрачен израз.
— Аз съм Кунохара. Вероятно вече се досетихте, нали? Предполагам, че все още споменават името ми в Кошера. — Произношението му беше акуратно, английският му прекалено прецизен, но безупречен. Рени си помисли, че едва ли използва преводно устройство.
— Споменаха ви, да.
— Този свят е ваш, нали така? — запита новодошлия !Ксабу. Рени долови едва забележими признаци на безпокойство в поведението на приятеля си, а и тя не се чувстваше кой знае колко комфортно в присъствието на непознатия. — Той е много, много впечатляващ.
— Хората от Кошера сигурно са ви довели, за да видите една от най-зрелищните му прояви — продължи Кунохара. — Погледнато отстрани, сякаш цари пълен безпорядък, но не е така. Виждате ли паяка ето там? — Той посочи към най-близкия ръб на кипящата тълпа. Един дългокрак зелен паяк не беше успял да се промъкне покрай един от псевдоподите и водеше безнадеждна битка с тройка едроглави мравки. — Попадна на истинските воини на рояка Еситон. Единствената им работа е да защищават рояка — повечето жертви ги убиват низшите и средните труженици. Гледайте какво се случва!
Паякът бе обърнат по гръб; съпротивата му отслабваше. Още докато краката му подритваха немощно, група по-дребни мравки се покатери върху него. Две от тях прерязаха главата му с челюстите си, остри и удобни като градинарски ножици; други започнаха да отхапват от останалите части и да ги отмъкват във вътрешността на рояка. След секунди бяха останали единствено тежкият, гладък корем и късове от гръдния кош.
— Сега ще докарат някой старшина — обади се отново Кунохара и в гласа му прозвуча истинско задоволство, сякаш наблюдаваше последното действие на любима опера. — Гледайте, войниците се върнаха при своя командир. Те не се занимават с пренасяне, но на един старшина това му е работата.
И наистина, като по заповед се появи една по-едра мравка, възседна останалата от паяка част, която беше по-голяма от самата нея, и захапа с челюстите си края на разтрошения гръден кош. Няколко от по-дребните мравки се притекоха да й помогнат и заедно го повлякоха към закусващата тълпа.
— Виждате ли? — заслиза бавно по хълма Кунохара, без да откъсва поглед от Еситон. — Отстрани сякаш цари абсолютен безпорядък, но само за невъоръженото око. В действителност една ограничена, но гъвкава последователност от дейности, умножена по хиляди или милиони индивиди, създава изключителна сложност и изключителна ефикасност. Мравките са оцелели в продължение на десет милиона поколения, докато ние само няколко хиляди. Те са съвършени и въобще не се интересуват от нас — спомням си, един писател казваше, че са „безжалостни и изящни“. Разбира се, същото би могло да се каже и за първокласните симулации. Но ние едва започваме да откриваме сложността на своя собствен изкуствен живот. — Той млъкна и на лицето му се появи странна усмивка, плаха, но все пак не твърде предразполагаща. — Пак започнах да държа лекции. Семейството ми постоянно ми повтаряше, че съм влюбен в звука на собствения си глас. Може би затова сега прекарвам толкова много време сам.
Рени не беше наясно как да отговори.
— Както каза и приятелят ми, това е много впечатляващо.