Реката на синия огън

Пол беше сигурен, че сега Тичащия Надалеч ще каже нещо мъдро и властно, но той само измърмори и потъна обратно в мрака. „Нещо не е както трябва — връхлетя го отчайваща мисъл. — Ако беше измислица, щях да съм му спасил живота или нещо такова и той щеше да ми помогне.“

Отново натисна копието, но нямаше опора. Двамата не помръдваха, вкопчени безмълвно в двата му края, но Пол усещаше, че няма да удържи дълго острия връх.

— Нека видя детето — помоли тихичко той, без да може да си поеме дъх. — Нека опитам да му помогна.

— Не. — Ужас прониза Птицеловеца, но натискът му не отслабна.

— Защо иска да пролее кръв в нашия дом Птицеловеца? Старчески треперещият глас на Тъмната луна ги сепна.

Не трепнал дори при появата на Тичащия Надалеч, сега Птицеловеца отмести върха на копието от корема на Пол и се дръпна назад. Древната старица пристъпваше към тях, подпряна на ръката на Тичащия. Очевидно тъкмо се бе събудила и редичката й разчорлена косица беше бухнала като облаче дим.

— Моля ви — обърна се към нея Пол. — Не съм никакъв дух. Не мисля лошо на Човеците. Ако искате да си тръгна, ще си тръгна.

Но още докато го казваше, си спомни смразяващия мрак навън, вероятно населен с чудовища, които бе виждал само по книгите. Саблезъби тигри? Не живееха ли подобни зверове в епохата на пещерните хора? Но каква беше алтернативата — битка до смърт с дивак от каменната ера?

„Аз не съм Тарзан. — Усети, че го изпълва безсилна ярост. — Какъв е смисълът на всичко това? Та аз съм само един служител в някакъв проклет музей, за Бога!“

— Казваш, че ще помогнеш на детето.

Скритото в сянка лице на Тъмната луна се надвеси и огромните й очи се втренчиха в него.

— Не. Казах, че ще се опитам да му помогна.

Млъкна, задъхан отново. Тези хора не го разбираха, независимо че говореха на един и същи език.

Тъмната луна протегна подобната си на птичи крак ръка към Птицеловеца и той се дръпна като опарен. Тя се приближи повторно. Този път той се остави да хване ръката му.

— Той ще отиде при детето — каза тя.

— Не — почти прошепна Птицеловеца, сякаш неспособен да говори от ужас. — Той ще ми вземе момчето.

— Ако мъртвите искат детето ти, ще го вземат — отвърна Тъмната луна. — Ако не го искат, няма да го вземат. Не можеш да спреш смъртта с копие. Не и такава смърт.

Птицеловеца метна поглед към Пол, сякаш, за да й напомни, че тъкмо това бе на път да направи, но ръката й стисна неговата и той сведе глава като сърдито хлапе.

Тъмната луна се обърна към Пол:

— Ела при детето, Речен дух.

Никой не му помогна и Пол се надигна с мъка. Усети пулсираща болка там, където го бе намушкал Птицеловеца. Докосна мястото и напипа влагата. Старицата и Тичащия Надалеч се обърнаха и тръгнаха бавно през пещерата. Пол тръгна неохотно след тях и съпротивата му нарасна, тъй като Птицеловеца го последва, допирайки леко, но красноречиво върха на копието в гърба му.

„Трябва да се махна оттук — помисли си той. — Това не са моите хора и което и да е това място, то не е моето. Не схващам правилата.“