Реката на синия огън

— Колко е часът? — попита Рени.

— Ти къде се намираш? По-добре от мен би трябвало да знаеш. — Ленор поклати глава. — Този сим-свят е настроен на Гринуич. В момента минава пет сутринта. Най-подходящото време за разглеждане на Еситон е на зазоряване, когато започва движението.

— Само че закъсняваме — намръщи се Кулен. — Ако бяхте дошли навреме, Куок, вече щяхме да сме там.

— Млъквай и си карай таратайката, бръмбар такъв.

!Ксабу седеше кротко и наблюдаваше през прозореца приближаването и отдалечаването на величествените дървета от двете страни. Рени също беше силно впечатлена: от тази гледна точка беше доста страшничко. Цял живот мрежите бяха тъпкали главата й с екологични катастрофи, от което си бе изградила представа за околната среда като за нещо крехко и деликатно, една постоянно изтъняваща паяжина от зеленина и чиста вода. В реалния свят може и да беше така, но превърнат в такова джудже, човек имаше възможност да съзре природата в изначалното й ужасяващо властно великолепие. Най-после беше в състояние да си представи Земята като Гея, едно-единствено живо същество, и себе си като частичка от една сложна система, а не като нещо курдисано на върха на стълбата на Сътворението. Даде си сметка, че това чувство за надмощие е продиктувано до голяма степен от гледната точка — просто защото човек спада към по-едрите животински екземпляри. В настоящия й размер всяко листо представляваше истинско чудо от сложни взаимовръзки. Под всяко камъче, върху всяка бучица кал процъфтяваха цели селища от миниатюрни създания, а върху тях щъкаха още по-микроскопични същества. За първи път успя да проследи в представите си веригата на живота чак до молекулно ниво и дори по-нататък.

„И това също ли е конструирано от някого? — запита се тя. — Както каза !Ксабу, нима наистина се превръщаме в богове и сме в състояние да се разширим като вселената или да проникнем в един атом?“

Трудно беше човек да не бъде поразен от Атаско, Кунохара и останалите — или поне от онези, които несъзнателно бяха създали своите страни на чудесата чрез страданията на другите. Това, което бе видяла до този момент, беше направо зашеметяващо.

— По дяволите! — Кулен стовари ръка върху лоста за управление. — Закъсняваме.

Рени се наведе, за да надникне покрай него, но през предното стъкло се виждаше все същата гигантска гора.

— Какво има?

— Роякът вече е потеглил — поясни Ленор. — Виждаш ли онези там? — Тя посочи към няколко тъмни силуета, които се бяха стаили в клоните над тях. — Мравоптици и дърволази. Следват рояка Еситон, когато той пътешества, и се хранят със съществата, които подгонва пред себе си.

— Ще се наложи да превключа на автопилот — каза ядосано Кулен. — Малко ще ви пораздруса, но вината не е у мен — аз бях точен.

— Хората пилоти не са достатъчно чевръсти, за да избегнат всички сблъсквания с птиците — поясни Ленор. — Не се засягайте от възхитителните му обноски. Винаги преди закуска се държи така, нали, Кули?

— Остави ме на мира.

— Все пак е твърде неприятно — продължи тя. — Едно от най-интересните неща при Еситон е как си правят лагер нарича се бивак. Имат пищялни нокти, онези куки по краката им и когато роякът спре, се хващат една за друга и се скачват в дълги, провиснали вертикални вериги. Останалите мравки също се хващат една задруга, докато се получи нещо като многопластова мрежа от мравки, която покрива царицата и ларвите й.