Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— Бъди спокоен, татко! — отвърна Уолтър, спускайки се по склона. — И ако този пиян корнет посмее да се намеси — продължи той полугласно, — ще опита гнева ми малко по-другояче от миналата нощ!
Изричайки тази заплаха, бившият царедворец премина през тълпата, последван от няколко благородници, които по различни причини също бързаха към сцената на борбата.
— Какво ви е, госпожице Мериън Уейд! — прошепна многозначително Дороти Дейръл. — Вие обикновено не сте толкова чувствителна. Какво значение има за нас дали те се бият, или не? Та те не се бият заради вас. Оня елегантен кавалер, който кара всички да му се възхищават, не е вашият любим, нали? Ако някой има причини да се интересува от съдбата му, кълна се, това трябва да е Девойката Мариан, искам да кажа Бет Денси. И така е, тя се интересува от него. Погледнете! О, какво прави това скромно същество? Я, я, май че тази мома ще му се хвърли на гърдите и ще го прегърне!
Тия думи жегнаха Мериън Уейд. Тя се обърна изведнъж и погледна надолу към морето от хора, струпали се край двамата мъже, които скоро щяха да се вкопчат в смъртоносен бой. На поляната бяха дошли много кирасири и стоманените им брони блестяха очебийно сред потъмните облекла на цивилните зрители.
Мериън не обърна внимание нито на това, нито пък на нещо друго, а само на няколкото фигури в центъра на кръга. Скарт и корнетът, Хенри Холтспър, Робин Худ, Малкия Джон и Отеца бяха там; там беше и Девойката Мариан!
Какво диреше тя сред мъжете?
Тя бе застанала пред кавалера — между него и неговия съперник. Ръцете й бяха вдигнати. — едната вече на рамото на Хенри Холтспър! Тя изглежда сериозно го молеше за нещо — опитваше се сякаш да го отклони от борбата.
„Защо ли пък дъщерята на Дик Денси може да се интересува от Хенри Холтспър?“
Въпросът бързо се мярна в ума на Мериън Уейд, макар че не стигна до устните й.
— Браво! — извика Дороти Дейръл, когато видя, че кавалерът е вече облечен. — Ще продължи! Битка в пълно снаряжение! Чудесно, нали? Напомня за хубавите стари времена на трубадурите.
— О, Дороти! — каза Лора. — Как можете да бъдете весела в такъв момент?
— Тихо! — заповяда Мериън, като сграбчи ръката на Дороти и гневно я погледна в очите. — Още една дума, госпожице Дейръл, още една лекомислена думичка — и ние няма вече да бъдем приятелки.
— Виж ти! — презрително отвърна Дороти. — Какво нещастие ще бъде това за мене!
Мериън не отговори. Тъкмо в този миг Скарт се подиграваше с ръкавицата върху шапката на противника си.
Девойката Мариан чу какво каза той и видя, че сочи ръкавицата.
— Чия е тази ръкавица? — промълви тя и остра болка прониза сърцето и.
И Мериън Уейд чу какво каза той и видя, че сочи ръкавицата.
„Моята ръкавица!“ — помисли тя и сладка радост изпълни гърдите й.
Но победното й чувство не трая дълго. То скоро бе изместено от чувство на тревога и страх, което достигна своя връх, когато двамата кавалери пришпориха конете си и полетяха към центъра на лагера — арената на започващата битка.
С изключение на двамата конници, които препускаха по поляната, никой друг не помръдна — нито в лагера, пито вън от него. Тъмният кръг от човешки фигури, опасал поляната, беше неподвижен, сякаш се бе вкаменил; и всички мълчаха — мъже и жени, младежи и девойки, всички, обзети от една и съща мисъл, наблюдаваха мълчаливо.
Чуваше се само песента на щуреца.
Тази тишина настъпи, когато противниците излязоха напред, готови да започнат борбата. Преди това, докато те се приготовляваха, хората говореха високо и свободно за качествата на двамата, правеха се облози, сякаш лагерът бе терен за борба на петли, а кавалерите — двойка птици-борци, които скоро ще бъдат пуснати един срещу друг.
Симпатиите на тълпата не бяха само на едната страна, макар че Черния конник беше решително предпочитания.
Глава XX. Битката
Зрителите чувствуваха, че той е „приятел на народа“, а в ония деспотични времена тази фраза имаше важно значение.
Но тълпата беше разнородна и по-голямата част от нея въпреки ежедневните неправди и насилия от страна на краля все още упорито държеше на най-долното чувство, което можеше да се загнезди в човешкото сърце — верноподанството. Искам да кажа, верноподанството към трона.
В капитана на кирасирите те виждаха представител на онова нещо, което бяха свикнали да боготворят и на което бяха научени да се подчиняват — тайнственото същество, което бяха им втълпили, че било тъй необходимо за тяхното съществуване, както хлябът, който ядат, и бирата, която пият — нещо, което, уви, смятаха за „пратеник на небето“, наследило властта си от самия бог — краля.