Покани ме да вляза

Ели се изкикоти и на свой ред допря ръка до ухото на Оскар. Усети топлия й дъх.

— Не. Вместо да го търсят, са го заключили тук!

И двамата погледнаха към собственика на будката, избухнаха в смях; представиха си го като маймуна в клетка с бонбони. Като чу смеха им, той се обърна към тях и смръщи надвисналите си вежди, та още повече заприлича на горила. Оскар и Ели щяха да паднат от смях, затиснаха устите си с ръце и опитваха да запазят приличие.

Човекът се наведе към прозорчето.

— Желаете ли нещо?

Ели веднага стана сериозна, свали ръка от устата си и пристъпи към него:

— Един банан, ако обичате.

Оскар изпръхтя и затисна силно устата си. Ели се обърна и допря пръст до устните си, изшътка му с престорена строгост. Продавачът гледаше през прозорчето.

— Нямам банани.

Ели си даде вид, че не разбира.

— Нямате банааани?

— Не. Друго?

На Оскар му се схвана ченето от потискания смях. Запрепъва се до пощенската кутия на няколко крачки от тях, облегна се на нея и се разсмя, тресеше се от смях. Ели отиде при него, поклати глава.

— Няма банани.

Оскар се задъха:

— Сигурно… ги е изял… всичките.

Той се стегна, стисна устни и извади четирите си монети по една крона, отиде до прозорчето.

— Смесени.

Собственикът на будката го изгледа и започна да сипва с лопатка бонбони от пластмасовите контейнерчета на витрината в хартиен плик. Оскар погледна крадешком към Ели, за да се увери, че го чува:

— И банани.

Продавачът спря да сипва бонбони.

— Няма банани.

Оскар посочи:

— Имам предвид захарните банани.

Чу как Ели се изсмя и направи същото — допря пръст до устните си и изшътка. Продавачът изсумтя, пусна два-три захарни банана в плика и го подаде на Оскар.

Тръгнаха да се връщат към двора. Преди Оскар да си вземе, подаде плика на Ели. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Не ядеш ли бонбони?

— Не ми понасят.

— Никакви бонбони?

— Не.

— Уф, че гадно.

— Да. Не. И без това не им знам вкуса.

— Дори не си опитвала?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Просто знам.

Така ставаше понякога. Говореха за нещо, Оскар задаваше въпрос и завършваха с едно „просто е така“, „просто знам“. Никакви обяснения. Това бе едно от нещата у Ели, които му изглеждаха леко странни.

Жалко, че не можа да я почерпи. Така го беше планирал. Да я почерпи щедро. Да си вземе колкото иска. А тя не ядяла бонбони. Той лапна един захарен банан и я погледна крадешком.

Наистина не изглеждаше добре. И тези бели кичури… В някакъв разказ, който беше чел, косата на героя беше побеляла изцяло от някакъв изживян ужас. Но едва ли при Ели е същото.

Тя поглеждаше наоколо, обхванала с ръце раменете си, и изглеждаше съвсем малка. Изпита желание да я прегърне, но не посмя.