Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Томи посочи някакво дървено кръстче със сребърен Исус, окачено на стената.
— И това ли е барометър?
Стафан погледна Томи, после кръстчето, после пак Томи. Изведнъж стана строг.
— Не, не е. Това е Христос.
— Онзи от Библията?
— Да. Точно така.
Томи пъхна ръце в джобовете си и отиде в хола. Ами да, ето ги барометрите. Двайсетина различни висяха на по-дългата стена зад сив кожен диван със стъклена масичка.
И те не бяха особено единодушни. Доста се разминаваха; по-скоро бяха като часовниците, дето показват колко е часът на различни места по света. Той почука по стъклото на един от тях и стрелката потрепери. Не знаеше какво означава това, но по някаква причина хората винаги почукваха по барометрите.
В един ъглов шкаф със стъклени вратички имаше много купи. Четири по-големи бяха наредени върху пианото до шкафа. На стената над него беше окачена голяма картина: Дева Мария с малкия Исус на ръце. Кърмеше го с отнесен вид, сякаш казваше: „Това ли заслужавах?“.
Стафан се покашля, когато влезе в стаята.
— Е, Томи, някакви въпроси?
Томи не беше глупав и веднага схвана какво се очаква от него.
— Какви са тези купи?
Стафан посочи към пианото.
— Тези ли?
Не, тъпак такъв. Ония в спортния клуб на стадиона.
— Да.
Стафан показа някаква сребърна фигура, висока двайсетина сантиметра, която стоеше върху каменна поставка точно в средата на пианото. Томи помисли, че и тя е някаква малка пластика, но значи беше награда. Фигурката стоеше с разкрачени крака и изпънати ръце, прицелваше се с пистолет.
— Стрелба с пистолет. Това е първо място в областното първенство, онази е за трето място в националното с четирийсет и пети калибър от стоеж… и така нататък.
Майката на Томи влезе и застана до сина си.
— Стафан е в петорката най-добри стрелци с пистолет в Швеция.
— А върши ли ти работа?
— Какво искаш да кажеш?
— Дали стреляш по хора.
Стафан прокара пръст по поставката на една от купите и го погледна.
— Основната цел на полицейската професия е да не се налага да стреляш по хора.
— А случвало ли ти се е някога?
— Не.
— Но би искал, а?
Стафан си пое дъх демонстративно и го изпусна в дълга въздишка.
— Аз… ще погледна яденето.
Бензина. Виж да не изгори.
Отиде в кухнята. Майката на Томи го стисна за лакътя и прошепна:
— Защо говориш така?
— Само се чудя.
— Той е добър човек, Томи.
— Да. Сигурно. Награди за стрелба и Дева Мария. Какво по-хубаво?
Хокан не срещна никого по пътя към съблекалнята. Както и предполагаше, по това време нямаше много хора. В съблекалнята се преобличаха двама на негова възраст. Безформени тела с наднормено тегло. Сбръчкани пишки под провиснали шкембета. Самата грозота.
Намери кабинката си, влезе и заключи вратата. Така. Подготвителната част мина добре. Надяна отново маската за по-сигурно. Откачи флакона с халотан, закачи палтото си на кукичка. Отвори чантата и подреди всичко пред себе си. Нож, въже, фуния, туба. Беше забравил дъждобрана. По дяволите. Ще трябва да се съблече. Съществуваше голям риск да се опръска, затова пък можеше да скрие петната под дрехите, когато приключи. А и тук е басейн. Съвсем естествено е човек да се съблече.
Провери издръжливостта на другата кукичка, като се хвана за нея с две ръце и увисна. Здрава беше. Тогава ще издържи тяло, което е поне трийсетина килограма по-леко от неговото. Височината беше проблем. Нямаше място главата да виси свободно над пода. Трябваше някак да го провеси за коленете, разстоянието между куката и горния ръб на кабинката беше предостатъчно, за да не стърчат краката отгоре. Това вече би събудило подозрение.
Двамата мъже сякаш се канеха да си тръгват. Чуваше гласовете им.
— Нещо ново за работата?
— Все същото. Не се избиват за провинциалисти.
— Дето се вика: работата е умряла работа.
— Да, точно.
— Черен хумор.
Хокан се изкиска, вече превърташе. Беше твърде възбуден, дишаше тежко, вътрешно целият трептеше.
Спокойно. Спокойно. Спокойно.
Диша дълбоко, докато усети световъртеж, след това се съблече. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата. Двамата мъже излязоха от съблекалнята. Стана тихо. Той стъпи на пейката да надзърне навън. Да, кабинката беше достатъчно висока. Влязоха три момчета на тринайсет-четиринайсет години. Едното шляпна другото по задника с усуканата си кърпа.