Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Стига де!
Хокан се сниши. Усети как надървеният му член се отърква в ъгъла като в твърди, широко отворени задни части.
Спокойно. Спокойно.
Пак надникна. Две от момчетата бяха събули плувките и си вадеха дрехите, приведени към шкафчетата. Усети мощен спазъм и спермата му изхвърча, потече по стената на пейката, върху която стоеше.
Така. Спокойно.
Да. Сега се чувстваше по-добре. Спермата обаче беше проблем. Улика.
Извади чорапите си от чантата, избърса ъгъла и пейката, доколкото успя. Прибра ги и нахлузи ски маската, заслушан в разговора на момчетата.
— … „Ендуро“. За „Атари“. Искаш ли да дойдеш вкъщи да поджиткаме?
— Не, имам да върша разни неща…
— А ти?
— Окей. А имаш ли два джойстика?
— Не, но…
— Да минем тогава да вземем моя? Да играем двамата.
— Окей. До скоро, Мате.
— До скоро.
Двете момчета май си тръгваха. Идеално. Един щеше да остане, без другите да го чакат. Хокан събра смелост да надзърне отново над ръба. Двете момчета бяха готови, излизаха. Третото тъкмо си обуваше чорапите. Той се сниши, сети се, че е с маската. Късмет, че не го видяха.
Взе флакона с халотан и сложи пръст на капачето. Дали да остане с маската? Защото, ако момчето се измъкне… Или ако някой влезе в съблекалнята… Или ако…
Мамка му! Беше грешка да се съблече. Ами ако се наложи да избяга бързо? Нямаше време да мисли. Чу как момчето заключи шкафчето си и се запъти към изхода. След пет секунди щеше да мине покрай вратата на кабинката. Беше твърде късно за размишления.
През процепа до вратата видя минаващата сянка. Блокира всякакви мисли, отключи вратата, отвори я и се хвърли навън.
Матиас се извърна и видя как го връхлита едро бяло тяло с маска за ски на главата. През съзнанието му успя да премине една-единствена мисъл, едничка дума, преди инстинктивно да се дръпне назад.
Смърт.
Отдръпна се от Смъртта, която искаше да го прибере. В едната си ръка тя държеше нещо черно. Изстреля го към лицето му и той си пое дъх, за да изкрещи.
Но преди да викне, черното залепна на устата му, носа му. Една ръка го хвана за тила, натисна лицето му в това меко черно нещо. Викът се превърна в сподавен вопъл и докато мучеше, чу съскане като от машина за дим.
Пак се опита да изкрещи, но щом вдиша въздух, нещо се случи с тялото му. Усети крайниците му да се сковават и следващият вик се превърна в писукане. Вдиша още веднъж и краката го предадоха, пред очите му се завъртяха многоцветни воали.
Вече не му се крещеше. Нямаше сили. Виждаше само цветовете. Нямаше повече тяло. Цветовете танцуваха.
Оскар държеше листа с морзовата азбука в едната си ръка, а с другата почукваше буквите по стената. Удар с кокалчето на пръста за точка, с дланта за чертичка, така се бяха разбрали.
Пръст. Пауза. Пръст, длан, пръст, пръст. Пауза. Пръст, пръст. (Е.Л.И.)
А.З.И.З.Л.И.З.А.М.
След няколко секунди дойде отговорът.
И.А.З.И.Д.В.А.М.
Срещнаха се пред нейния вход. Само за един ден се беше… променила. Преди някой и друг месец в училище беше дошла еврейка, разказа им за Холокоста, показа и снимки. Сега Ели приличаше малко на хората от снимките.
Силната лампа на входа очертаваше по лицето й сенки, сякаш костите напираха да разкъсат изтънялата кожа. И…
— Какво е станало с косата ти?
Помисли, че изглежда така от светлината, но щом се доближи, забеляза няколко бели кичура в черната й коса. Като на старите хора. Ели прокара ръка през косата си, усмихна му се.
— Ще изчезнат. Какво ще правим?
Оскар подрънкваше няколко монети от една крона в джоба си.
— Будката?
— Какво?
— Магазинчето за вестници.
— Ъхъ. Който стигне последен, е вмирисана херинга.
И сякаш нещо му се привидя.
Черно-бели деца.
Ели се затича, Оскар — подире й. Макар да изглеждаше съвсем болна, тя беше много по-бърза от него, прелиташе като сърна над камъните по пътеката, пресече улицата на два-три скока. Оскар тичаше с всички сили, но видението го разсейваше.