Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
А извън това убежище оставахме ние другите, все още живите. Ние, които щяхме да носим смъртта му със себе си като черно знаме.
Опитах се да събера мислите си и да запаметя детайлите. На пода до трупа се премяташе, съвсем безсмислено, счупен буркан с конфитюр. Червеният конфитюр беше започнал да се смесва с червената кръв.
Пристъпих към Венке Андресен, предпазливо взех ножа от ръката й, като го хванах с два пръста почти до дръжката.
Беше сгъваем нож — такъв, какъвто би употребил някой бандит, например Джокер.
Ала не Джокер го беше употребил, защото там долу аз бях стоял с него и разговарял.
Тогава кой?
Очите ми се насочиха към Венке Андресен. Очите й сякаш се сляха с моите. Големи, тъмни до черно и уплашени.
— Аз… аз идвах от мазето… с буркана конфитюр. Той… той лежеше тук… Не знам, не знам какво направих после. Аз… аз го извадих, разбира се… Като че ли това щеше да му помогне…
— Извади ножа от тялото му?
— Да! Да! Глупаво ли съм постъпила, Варг?
— Не… не.
Разбира се, че е било глупаво, но кой щеше да има сърце да й го каже.
— Никого ли не срещна?
— Не.
— С асансьора ли се качи?
— Не, по стълбището. Аз не обичам… Ооо, Варг, Варг! Господи… Какво мислиш, че се е случило?
— Чакай малко, чакай малко!
Не беше необходимо, но за всеки случай аз се наведох и потърсих пулса му. Не исках да бъда този, който би бездействал над един умиращ човек. Пулс обаче нямаше. Юнас отдавна бе извикан там, вътре, в най-вътрешната канцелария, в дъното на най-вътрешния коридор и сега се беше изправил срещу своя върховен шеф и съдник.
Казах:
— Беше ли ти се обадил предварително, че ще дойде?
Тя завъртя глава:
— Не. Дори и не предполагах. Трябваше да ида долу в мазето за един буркан с конфитюр, а когато се качих отново горе, тогава… Тогава… го видях да лежи така. Както сега. Мисля… мисля, че изпуснах буркана… ножът… аз…
Тя погледна празната си длан — ножът вече не беше в ръката й, а се намираше върху скрина, подобен на отровна змия в природонаучен музей. Вече няма да хапе.
— Но… ти… отворена ли беше оставила вратата, когато отиде в мазето?
— Как тъй, да не съм луда? Нима тук бих могла да я оставя така?
Поклатих глава, разбира се, че не е луда.
— Сигурно е отворил със своя ключ.
Огледах пода. Там нямаше никакъв ключ. Но Юнас го беше мушнал обратно в джоба си.
Опитах се бързо да възстановя произшествието. Той е отключил. Жилището — пусто. Върнал се е обратно и е отворил вратата. Някой е стоял отвън. Или не е затворил след себе си, а този някой го е последвал вътре?
Или някой вече е бил вътре и го е чакал?
Не. Нищо не съвпадаше. Един труп на пода никога с нищо не съвпада.
Осени ме друга мисъл.
— А Роар? — попитах. — Къде е Роар?
Тя вдигна безпомощно рамена.
— Играе някъде навън.
Отидох до външната врата и я затворих за по-сигурно. Проверих дали е заключена.
После прекрачих трупа на Юнас Андресен, минах покрай Венке и влязох в дневната, за да се обадя по телефона.
23
След като разговарях, аз се върнах при Венке и я изведох на балкона. Беше й необходим чист въздух. Впрочем чист въздух бе необходим на двама ни. Освен това исках да попреча на Роар да влезе в жилището, когато се прибере отвън.
Застанахме навън, в сиво-бледия мартенски следобед, на балкона с изглед към Людехорн. Козият рог на планината се забиваше в ниското небе. Когато човек се приближава към града откъм морето, Людехорн му прилича на задрямал дявол, а сега от балкона ми се стори подобен на кучешкия зъб на дявола, мръснокафяв от засъхнала по него кръв.
Венке Андресен мълчеше, обгърнала рамената си с ръце, сякаш мръзнеше, а лицето й, помръкнало, бе затворило в себе си дълбока грижа, болка, която други не можеха да разберат. Скръбта и болката са самотни неща. Както впрочем и любовта.
Беше облечена в синьо поло и върху него сива жилетка, в тъмносини кадифени джинси и на краката със сабо. Косата й се беше разпиляла върху бледото лице, а очертанията на устата по-печални от когато и да било.
Чудех се къде ще прекара нощта. Страхувах се, че ще трябва да преспи в тясна продълговата стая с решетка на прозорчето, мебелирана с нар, умивалник и кофа. Уликите бяха доста силни независимо от това, какво щеше да разкаже. Знаех какво щяха да направят те, тези, които бях повикал, знаех как щяха да преценят ситуацията.