Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Добре. Успех, старче.
Разделиха се. Бронзовите зверове закрачиха след сир Баристан надолу по стълбището.
Кралските покои бяха скрити дълбоко в самия център на пирамидата, на шестнайсетия и седемнайсетия етаж. Вратите към тях бяха затворени с вериги и двама Бронзови зверове ги пазеха: единият плъх, другият — бик.
— Гролео — каза сир Баристан.
— Гролео — отвърна бикът. — Третият коридор вдясно.
Плъхът отключи веригата. Сир Баристан и шестимата влязоха в тесен осветен от факли слугински проход от червени и черни тухли. Стъпките им отекваха. Подминаха два коридора и завиха по третия вдясно.
Пред резбованите дървени врати към кралските покои стоеше Стоманената кожа, по-млад борец от ямите, все още неприет в първия ранг на кралската охрана. Страните и челото му бяха нашарени с изкусни татуировки в зелено и черно, древни валириански магически знаци, които уж правеха плътта и кожата му твърди като стомана. Подобни знаци покриваха и гърдите и мишците му, макар че дали наистина щяха да спрат меч или брадва, тепърва предстоеше да се разбере.
Но и без тях Стоманената кожа изглеждаше внушителен — строен и пъргав, извисяваше се с половин стъпка над сир Баристан.
— Кой там? — извика той отдалече и размаха дългата си брадва, за да се направи на страшен, но щом видя сир Баристан и бронзовите скакалци зад него, я отпусна. — А, старият сир.
— Трябва да говоря с краля — каза сир Баристан.
— Часът е късен.
— Часът е късен, но поводът е спешен.
— Ще попитам.
Стоманената кожа удари с тъпото на дългата брадва по вратата на кралските покои. Отвори се шпионка. През нея надникна детско око. Детски глас се чу зад вратата. Стоманената кожа отговори. Сир Баристан чу стърженето на тежко резе. Вратата се люшна и се отвори.
— Само вие — каза Стоманената кожа. — Зверовете чакат тук.
Сир Баристан кимна на скакалците да изчакат и влезе през вратата.
Стаите, в които се бе настанил кралят — без прозорци, с осем стъпки дебели тухлени стени, бяха просторни. Огромни греди от черен дъб крепяха високите тавани. Подовете бяха застлани с копринени килими от Карт. По стените висяха безценни гоблени, древни и много избелели: изобразяваха блясъка на старата империя на Гхиз. Най-големият показваше последните оцелели от победената валирианска армия, как минават под робския ярем и ги оковават. Арката към кралската спалня се пазеше от статуите на двама любовници от сандалово дърво, гладки и лъскави. Сир Баристан ги намери за безвкусни, макар несъмнено да бяха предназначени да възбуждат. „Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.“
Единствената светлина идваше от един мангал. До него стояха двама от виночерпците на кралицата, Драказ и Кеза.
— Миклаз отиде да събуди краля — каза Кеза. — Да ви донесем ли вино, сир.
— Не, благодаря.
— Заповядайте, седнете — каза Драказ и му посочи една скамейка.
— Предпочитам да остана прав. — Чу гласове през арката откъм спалнята. Единият беше на краля.
Мина доста време, преди крал Хиздар зо Лорак, четиринайсетият с това благородно име, да се появи с прозявка. Връзваше широкия пояс, стягащ нощния му халат. Халатът бе от зелен сатен, обшит с перли и сребърна нишка. Под него кралят беше гол. Това бе добре. Голите мъже се чувстваха уязвими и бяха по-малко склонни към прояви на самоубийствен героизъм.
Жената, която сир Баристан зърна да наднича през арката иззад прозрачната завеса, също беше гола, гърдите и бедрата ѝ белееха зад развятата от течението коприна.
— Сир Баристан? — Хиздар пак се прозя. — Кой час е? Има ли вест от милата ми кралица?
— Не, ваша милост.
Хиздар въздъхна.
— Ваше величество. Макар че в този час „ваша сънливост“ би било по-подходящо. — Кралят отиде до бюфета, за да си налее вино, но на дъното на каната бяха останали само няколко капки. По лицето му пробяга раздразнение. — Миклаз, вино. Веднага.
— Да, ваше величество.
— Вземи Драказ с теб. Една кана арборско златно и една от онова сладкото червено. Не и от нашата жълта пикня обаче. И ако още веднъж намеря каната си празна, ще заповядам да напердашат сладките ти розови бузки. — Момчето затича, а кралят се обърна към Селми. — Сънувах, че сте намерили Денерис.
— Сънищата често лъжат, ваша милост.
— „Ваше сияние“ поне. Какво ви води при мен в този час, сир? Някаква неприятност в града?
— Градът е спокоен.
— Така ли? — Хиздар го изгледа объркано. — Защо сте дошли тогава?
— За да ви задам един въпрос. Ваше величество, вие ли сте Харпията?
Чашата на Хиздар се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.
— Идваш в спалнята ми посред нощ и ме питаш това? Ти луд ли си? — Едва сега като че ли забеляза, че сир Баристан е с броня. — Какво… защо… как смееш…