Танц с дракони

Във вързопа имаше и бич — гадно парче стара кожа с дръжка от бронз и кост, достатъчно здрав, за да обели кожата на вол.

— Това за какво е? — попита Арч.

— Денерис усмири звяра с бич. — Куентин нави бича и го окачи на колана си. — Арч, вземи си и чука. Може да ни потрябва.

Не беше лесно да се влезе нощем във Великата пирамида. Вратите се затваряха и залостваха всеки ден по заник-слънце и оставаха затворени до разсъмване. На всеки вход пазеха стражи, други патрулираха по най-долните тераси, откъдето наблюдаваха улиците. Преди стражите бяха Неопетнени. Сега бяха Бронзовите зверове. Разликата беше голяма и щеше да ги улесни, надяваше се Куентин.

Стражата се сменяше по изгрев-слънце, но до разсъмване все още оставаше половин час, когато заслизаха по слугинското стълбище. Стените около тях бяха от тухли в петдесет цвята, но сенките ги правеха сиви, докато не ги докоснеше светлината на факлата в ръката на Герис. Не срещнаха никого. Чуваше се само шумоленето на ботушите им по изтърканите тухли под краката им.

Главните порти на пирамидата бяха откъм централния площад на Мийрийн, но дорнците тръгнаха към страничен вход на една от задните улички. През него преди бяха минавали робите, тръгнали по работа за господарите си, а сега влизаха и излизаха хора от простолюдието, за да донесат стоките си.

Вратите бяха от дебел бронз, затворени с тежък железен лост. Пред тях стояха двама Бронзови зверове, въоръжени с криваци, копия и къси мечове. Светлината на факлата заигра по лъскавия бронз на маските им — плъх и лисица. Куентин даде знак на Големия мъж да остане назад в сенките. Двамата с Гери закрачиха напред.

— Подранили сте — каза Лисицата.

Куентин сви рамене.

— Може да се върнем, ако кажете. Нищо против да изкарате и нашата смяна. — Знаеше, че изобщо не говори като гхискарец, но половината Бронзови щитове бяха освободени роби, с всевъзможни родни езици, тъй че това не беше проблем.

— Заеби — измърмори Плъха.

— Кажете ни думата за деня — каза Лисицата.

— Куче — отвърна дорнецът.

Двамата Бронзови зверове се спогледаха. Мълчанието се проточи и Куентин се уплаши, че нещо се е объркало, че Хубавата Мерис и Дрипавия принц не са научили вярната дума. След това Лисицата изсумтя:

— Куче да е. Вратата е ваша. — След като се отдалечиха, принцът отново задиша спокойно.

Нямаха много време. Истинската смяна скоро щеше да се появи.

— Арч — подвикна той и Големия мъж се приближи, светлината на факлата блесна от бичата маска. — Резето. Побързай.

Огромното желязно резе беше тежко, но сир Арчибалд го повдигна без усилие. Куентин бутна вратата и Герис влезе вътре с факлата.

Колата чакаше в уличката. Коларят перна мулето с камшика и я подкара. В нея имаше насечен труп на вол и две мъртви овце. С колата влязоха шестима. Петима бяха с наметала и маски на Бронзовите зверове. Хубавата Мерис не си беше направила труда да се предреши.

— Къде е господарят ти? — попита Куентин.

— Нямам господар — отвърна тя. — Ако питаш за колегата ти принц, наблизо е, с петдесет души. Изкарайте колата и ще ви изведе безопасно, както обеща. Тук командва Каго.