Танц с дракони

— Той ядеше Барсена. Драконите се хранят с хора. Беше убийство, изгаряне на…

— Изгаряне на хора, които искаха да навредят на кралицата. Синове на Харпията най-вероятно. Ваши приятели.

— Не са ми приятели.

— Вие го казвате. Но когато им казахте да спрат, се подчиниха. Защо ще го правят, ако не сте от тях?

Хиздар поклати глава. Този път не отговори.

— Кажете ми истината. Обичахте ли я изобщо, поне малко? Или просто жадувахте страстно короната?

— Страстно? Смеете да ми говорите за страст? — Устата на краля се изкриви от гняв. — Желаех короната, да… но не толкова страстно, колкото тя своя наемник. Може би точно скъпият на сърцето ѝ капитан се опита да я отрови затова, че го изостави. А ако и аз бях ял от скакалците — какво пък, толкова по-добре.

— Даарио е убиец, но не е отровител. — Сир Баристан пристъпи към краля. — Вие ли сте Харпията? — Ръката му хвана дръжката на дългия меч. — Кажете ми истината и ви обещавам, че ще получите бърза и чиста смърт.

— Твърде много си позволявате, сир — каза Хиздар. — До гуша ми дойде от въпросите ви, и от вас също. Освободен сте от служба. Напуснете веднага Мийрийн и ще пощадя живота ви.

— Ако не сте Харпията, кажете ми кой е. — Сир Баристан извади меча от ножницата. Острието му улови светлината от мангала и се превърна в резка оранжев огън.

Хиздар се прекърши.

— Краз! — изкрещя и отскочи към спалнята си. — Краз! Краз!

Сир Баристан чу изскърцване на отваряща се врата, някъде отляво. Обърна се в мига, в който Краз се появи иззад един от гоблените. Движеше се бавно, още замаян от съня, но любимото му оръжие бе в ръката му: дотракски аракх, дълъг и извит. Оръжие, направено да нанася смъртоносни рани от конски гръб. „Убийствено оръжие срещу полуголи врагове в ямата или на бойното поле.“ Но тук беше тясно, дължината на аракха щеше да пречи, а Баристан Селми бе с броня.

— Дойдох за Хиздар — каза рицарят. — Пусни аракха, стой кротко и няма да пострадаш.

Краз се изсмя.

— Старче. Ще ти изям сърцето. — Двамата бяха еднакви на ръст, но Краз беше с петнайсет кила по-тежък и с четирийсет години по-млад, с бяла кожа, мъртвешки очи и гребен червеникавочерна коса, спускащ се от челото до тила му.

— Ами опитай — подкани го Баристан Храбрия.

Краз тръгна към него.

За първи път този ден сир Баристан Селми се чувстваше сигурен. „За това съм създаден. За танца, за сладката песен на стоманата, за меча в ръката ми и врага пред мен.“

Борецът от ямите беше бърз, мълниеносно бърз, по-бърз от всеки мъж, с когото сир Баристан се беше сражавал. В огромните му ръце аракхът се превърна в свистяща мълния, в стоманена буря, която сякаш връхлиташе към стария рицар от три страни едновременно. Повечето удари бяха насочени към главата му. Краз не беше глупав — без шлем Селми беше най-уязвим над врата.

Сир Баристан парираше ударите спокойно, дългият му меч посрещаше всяко посичане и го отбиваше. Оръжията кънтяха. Сир Баристан заотстъпва. С крайчеца на окото си видя как виночерпците ги гледат — очите им бяха големи и бели като кокоши яйца. Краз изруга и обърна високо посичане в ниско, но ударът му само остърга белия стоманен наколенник. Ударът, с който отвърна Селми, намери лявото рамо на бореца от ямите, сряза тънкия лен и захапа плътта под него. Жълтата туника порозовя и след миг стана червена.