Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Обсъдихме го. Ти се съгласи, че ще бъде по моему.
— Съгласих се — измърмори недоволно Бръснатото теме. — Но това беше преди Гролео. Главата. Търговците на роби нямат никаква чест.
— Ние имаме.
Бръснатото теме измърмори нещо на гхискарски, после каза:
— Както желаеш. Макар че според мен ще съжалим за старческата ти чест, преди да свърши тази игра. А охраната на Хиздар?
— Негово величество държи двама мъже при себе си, когато спи. Един на вратата на спалнята му и втори вътре, в алкова. Тази нощ ще са Краз и Стоманената кожа.
— Краз — измърмори Бръснатото теме. — Не ми харесва това.
— Не е нужно да се стига до кръв — каза сир Баристан. — Смятам да говоря с Хиздар. Ако разбере, че нямаме намерение да го убиваме, може да заповяда на охраната си да се подчини.
— А ако не? Хиздар не бива да ни се измъкне.
— Няма да се измъкне. — Селми не се боеше от Краз, още по-малко от Стоманената кожа. Бяха само борци от ямите. Страховитата колекция на Хиздар от бивши роби борци в най-добрия случай представляваше посредствена охрана. Имаха бързина, сила и боен плам, а и известно умение с оръжия също така, но кървавите игри не бяха добра подготовка за пазене на крале. В ямите обявяваха враговете им с рогове и барабани, а след като битката свършеше и бъдеше спечелена, победителите можеше да превържат раните си и да глътнат малко от млякото на мака за болката, знаейки, че заплахата е отминала и са свободни да пият, да пируват и да спят с курви до следващия бой. Но за един рицар от Кралската гвардия битката никога не свършваше. Заплахите идваха отвсякъде и отникъде, по всяко време, ден и нощ. Никакви тръби не известяваха за врага: васали, слуги, приятели, братя, синове, дори съпруги, всеки от тях можеше да крие нож под наметалото и затаено в сърцето желание за убийство. Срещу всеки час бой един рицар от Кралската гвардия прекарваше десет хиляди часа в бдение, в очакване, в безмълвно стоене в сенките. Бойците от ямите на крал Хиздар вече ставаха отегчени и изнервени от задълженията си — а отегчените мъже са лениви и реагират бавно.
— Аз ще се оправя с Краз — каза сир Баристан. — Ти само се погрижи да не се наложи да се разправяме и с някои от Бронзовите зверове.
— Казваш, че имаш свои хора сред юнкайците?
— Доносници и шпиони. Резнак има повече.
„На Резнак не може да се разчита. Прекалено сладко мирише и е прекалено мръсен отвътре.“
— Някой трябва да освободи заложниците ни. Ако не си върнем хората, юнкайците ще ги използват срещу нас.
Скааз изсумтя през ноздрите на маската си.
— Лесно е да се каже. По-трудно е да се направи. Нека ни заплашат.
— А ако отидат по-далече от заплахата?
— Много ли ще ти липсват, старче? Един евнух, един дивак и един наемник.
„Хиро, Джого и Даарио.“
— Джого е кръвният ездач на кралицата, кръв от нейната кръв. Заедно излязоха от Червената пустиня. Хиро е помощникът на Сив червей. А Даарио… — „Тя обича Даарио.“ Виждал го беше в очите ѝ, когато го погледнеше, чувал го беше в гласа ѝ, когато му заговореше. — Даарио е суетен и припрян, но е скъп на нейно величество. Трябва да бъде спасен, преди неговите Бурни врани да решат да вземат нещата в свои ръце. Може да стане. Веднъж измъкнах невредим бащата на кралицата от Дъскъндейл, където един бунтовник лорд го държеше в плен, но…
— Не можеш да минеш незабелязан сред юнкайците. Те познават лицето ти.
„Мога да скрия лицето си като теб“, помисли Селми, но знаеше, че Бръснатото теме е прав. Дъскъндейл беше преди цял живот. Твърде стар беше за такива подвизи.
— В такъв случай трябва на всяка цена да намерим друг начин. Някой друг избавител. Някой познат на юнкайците, чието присъствие в лагера им може да мине незабелязано…
— Даарио те нарича сир Дядо — напомни му Скааз. — Да не казвам мен как ме нарича. Ако ние с теб бяхме заложниците, щеше ли да рискува кожата си за нас?
„Едва ли“, помисли сир Баристан, но отвърна:
— Би могъл.
— Би могъл да се изпикае върху нас, ако горим. Иначе за помощ не го търси. Бурните врани да си изберат друг капитан, който си знае мястото. Ако кралицата не се върне, светът ще е с един наемен меч по-малко. Кой ще скърби?
— А когато се върне?
— Ще плаче, ще си скубе косата и ще проклина юнкайците. Не нас. Нямаме кръв на ръцете си. Можеш да я утешиш. Разкажи ѝ нещо за старите дни, тя ги обича такива. Горкият Даарио, храбрият ѝ капитан… никога няма да го забрави, но… по-добре за всички ни, ако е мъртъв, нали? По-добре и за Денерис.
„По-добре за Денерис и за Вестерос.“ Денерис Таргариен обичаше капитана си, но това бе момичето в нея, не кралицата. „Принц Регар обичаше своята лейди Лиана и хиляди умряха заради това.“ Демън Блекфир бе обичал първата Денерис и бе вдигнал бунт, когато му я отказали. Горчивата стомана и Кървавия гарван бяха обичали Шиера Морската звезда и Седемте кралства бяха удавени в кръв. Принцът на Морските кончета бе обичал Джени от Стари камъни толкова, че бе отхвърлил корона, а Вестерос беше платил цената на младоженката с трупове. И тримата синове на петия Егон се бяха оженили по любов, отхвърляйки желанията на баща си. И тъй като той, този несполучил монарх, също бе последвал сърцето си, когато бе избрал кралицата си, бе позволил синовете му да изберат сами и си бе създал жестоки врагове там, където би могъл да има верни приятели. Последиците? Измяна и смут, както нощ следва деня, и всичко бе свършило в Летен замък в магия, огън и скръб.