Драконите на изчезналата луна [bg]

8

Идването на бога

Над Соламнийските равнини се сипеше дъжд, дъжд, който не бе спирал, откакто силите на Мина бяха удържали своята победа над рицарите при град Солантас. Веднага след поражението им Мина бе предупредила оцелелите, че следващата й стъпка ще бъде да превземе Санкшън. Освен това им бе казала да обмислят добре могъществото на Единия бог, отговорен за загубата им при Солантас. Чак тогава им бе позволила да потърсят спасение, за да разпространят новината за идването на новия бог.

На рицарите не им бе останало друго, освен мрачно да се подчинят на заповедта на завоевателката, и сега, четири дни по-късно, все още яздеха под дъжда към имението на лорд Улрих, разположено на около петдесет мили източно от града. Дъждът се изливаше, вледеняващ и всепроникващ. Рицарите и оредялата войска, която водеха след себе си, бяха подгизнали, потънали в кал и трепереха от студ. Ранените сред тях бяха започнали да страдат от треска и не след дълго мнозина намериха смъртта си.

Сред застигнатите от тази участ бе и лорд Найджъл, Рицар на Короната. Погребаха го под грамада от камъни с надеждата, че след време роднините му ще успеят да намерят тялото и да го положат в семейната гробница. Докато Джерард помагаше при пренасянето на тежките камъни, несъзнателно се бе запитал дали душата на лорда също е отлетяла, за да се присъедини към армията от души, която ги бе сразила. Приживе лорд Найджъл без колебание би дал и последната си капка кръв, преди да предаде Ордена на Соламнийските рицари. В смъртта си обаче навярно щеше да се превърне в техен враг.

Защото сред ужасяващия прилив от души при Солантас младият войн бе съзрял и призраците на други соламнийски рицари. Навярно тези клетници просто нямаха друг избор, освен да се подчинят на призива на своя невидим господар. Ала кой бе техният господар? Това момиче Мина? Или някой, нещо още по-могъщо от нея?

Имението на лорд Улрих бе съвсем обикновено на външен вид. За строителен материал бяха използвани камъни, изсечени направо от земята, върху която се издигаше, беше масивно, непоклатимо, с четвъртити кули и дебели стени. Лорд рицарят вече бе изпратил своя оръженосец да предупреди лейди Улрих за пристигането им, така че, когато най-сетне се добраха до имението, вече ги очакваха разпалени огньове, нови сламеници и топла храна. Рицарите се нахраниха и утолиха жаждата си, стоплиха се и изсушиха дрехите си. Чак тогава съветът им се събра, за да решат какво да предприемат оттук нататък.

Първата им стъпка бе повече от очевидна, тъй че незабавно изпратиха вестоносец, който да предупреди жителите на Санкшън, че Солантас е превзет, а Рицарите на Нерака вече са се насочили право към следващата си цел. Преди загубата на Солантас рицарите просто биха се изсмели на подобна вест. Мрачните рицари на Нерака обсаждаха Санкшън от месеци без какъвто и да било успех. Соламнийците се бяха погрижили градското пристанище да остане отворено, така че провизиите да продължават да пристигат, позволявайки на жителите на града, ако не да живеят добре, то поне да не умрат от глад. Соламнийците дори бяха успели да разкъсат обсадата само за да бъдат отблъснати отново от нещо, което мнозина бяха нарекли странна липса на късмет. По този начин обсадата се бе задържала, а равновесието между двете сили — възстановено, без никоя от страните да успее да вземе превес.