Химн на смъртта [bg]
- Автор: Демик Барбара
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-726-8
- Переводчик: Лиляна Андреева
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Химн на смъртта [bg]». Краткое содержание книги:
Вратата се отворила. Майката на Ми-ран зяпнала от изненада.
Лицето и дрехите на Джун Санг били черни от въглищния прах. Майката на Ми-ран била виждала Джун Санг, когато излизал със съседските деца, но сега не го познала. Така или иначе Ми-ран не била у дома.
– Едно много странно момче дойде да те търси – казала ѝ по-късно майка ѝ. – Какви чудати приятели имаш.
Имало и д-руги случаи, в които за малко да си навлекат неприятности. Бащата на Джун Санг изобщо не се зарадвал, че синът му прекъснал ученето си заради сватбата на сестра си, и изказал съмнение за мотивите му. Джун Санг се осмелил да влезе в дома на Ми-ран една вечер, когато майка ѝ била навън, а баща ѝ работел нощна смяна в мината. Но когато баща ѝ неочаквано се прибрал, Джун Санг трябвало да се скрие, докато опасността преминела.
По-късно Джун Санг и Ми-ран се смеели с часове на тези случки. Истината била, че се забавлявали да мамят родителите си. За тях пазенето на тайна не било само необходимост, а и забавление. Внасяло тръпката на забраненото в техните отношения и им давало споделено интимно пространство в общество, където усамотението не съществува. Било сравнително безопасен начин да се бунтуват срещу ограниченията на своя живот.
Смеели се повече. Говорели повече. По-късно, когато бяха вече по-възрастни и живееха в удобства и сигурност, те си спомняха тези първи години заедно като най-щастливите в живота им. Замаяни от своите първи трепети, те не обръщали внимание на онова, което се случвало около тях.
Глава 6
ЗАЛЕЗЪТ НА БОГА
През юли 1994 г. на Ми-ран ѝ оставал само един изпит, преди да получи дипломата си от учителския институт. Била разпределена да работи като стажантучител в детска градина в центъра на Чхонгджин. По пладне на 9 юли децата си били отишли у дома за обяд и Ми-ран разтребвала класната стая. Тъкмо щяла да отвори собствения си обяд и да се присъедини към другите учители в общата стая, когато внезапно чула тревожни стъпки по коридора. Излязла от стаята и видяла, че едно от момичетата се било върнало от къщи. Косата му била подгизнала от пот, а то не можело да си поеме дъх, толкова било превъзбудено, че учителите не можели да разберат какво казва.
– Мъртъв е, мъртъв е – викало момичето с пресекващ от вълнение глас.
– За какво говориш? – попитала една от учителките.
– Великият вожд е мъртъв!
Обръщението можело да се отнася единствено за Ким Ир Сен. Учителите били шокирани, че някой, дори и дете, може да говори подобни неща. В детската градина децата вече знаели, че не могат да си правят шеги по адрес на ръководството. Хванали детето за раменете и се опитали да го успокоят. То дишало учестено.
– Това е богохулство срещу комунизма – скарала се една от учителките.
– Не, не. Видях по телевизията вкъщи – настоявало момичето.
Учителите пак не ѝ повярвали. Знаели достатъчно добре, че едно петгодишно дете може да измисли въображаеми истории. А и телевизионните новини били чак в 17.00 часа. Все пак това ги разтревожило и решили да проучат въпроса дори ако трябва да оставят обяда си неизяден. В училището нямало нито радио, нито телевизор, затова изтичали на улицата. Момичето развълнувано ги упътвало към апартамента си, на няколко пресечки оттам. Качили се по стълбите и видели тълпа от хора, които се бутали към телевизора. Ми-ран се опитала да си проправи път. Не можела да чуе, но виждала, че лицата наоколо са подпухнали и бледи. От тълпата се надигнало тихо стенание, което преминало в ридание. От отворения прозорец същият звук се издигал откъм улицата, все още мокра от необичайно силната гръмотевична буря, разразила се предишната нощ.
Ми-ран била вцепенена. Не можела да го проумее. Била бъдеща учителка, образована жена, която знаела, че смъртните са направени от плът и кръв и не живеят вечно. Но Ким Ир Сен, мислела си тя, бил нещо по-различно. Щом Великият вожд може да умре, значи всичко може да се случи.
Всички севернокорейци си спомнят с необикновена яснота какво са правели, когато научили за смъртта на Ким Ир Сен. С годините, през които интервюирах избягали севернокорейци, се научих да задавам въпроса: "Къде бяхте, когато научихте?" Дори и интервюираният да беше с лоша памет или да не бе склонен да говори, той неизменно се оживяваше. Хората, които са потискали толкова много травмиращи спомени от 90-те години, изведнъж можеха да опишат с голямо въодушевление и най-малки подробности всяко свое движение през този ден. Това бил момент, в който обичайните закони на времето и възприятието били застинали в шок.