Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
— И това също би могло да се случи, но по-опасно е да не се срути всичко — уточни Свановски. — Има безброй галерии и тунели, които са свързани помежду си, и мисля, че все някъде ще намерим спасение. Прекалено голямо злощастие би било всички проходи да се окажат запушени.
— Е, да тръгваме! Сигурен съм, че победата ще бъде паша — превъзмогвайки съмненията, закри съвещанието поривистият Фабрегас, като стана изразител на желанията на всички.
— Напред! — извика силно Свановски. — На шестстотин метра оттук има само един тунел. После ще видим по кое разклонение да тръгнем. Всички водят към лабиринта!
Подир няколко секунди, докато навън плющеше поройният дъжд и Тьокланд бе разкъсван от светкавици, четиримата смели изследователи поеха към мрачните подземни зали.
Гласът, които разплита загадката и всява ужас
В онзи славен час всички вече бяха във вътрешността на лабиринта, оставили зад себе си урагана на повърхността, за да се срещнат с най-страшните бури под земята.
Командваният от Анастасе Казацкян патрул, който познаваше подземните пътеки, бе напреднал към централните зали. Хората от компанията хич не ги беше грижа за съдбата на Корнелиус Берцот. Причината за привидното им послушание бе съвсем друга — надяваха се в последния миг президентът да им разкрие местонахождението на желаната, ала несъществуваща плячка.
Изидор де Маливерт, неуморим като детектив, който е попаднал на следа, също бе извървял огромен път, прорязан от тунели и пещери. Обаче не знаеше дали се приближава към истинското ядро на лабиринта, или се лута по външните разклонения, отдалечени от главната сцена на драмата.
И понеже не му беше известна грозящата опасност от срутване, не вземаше никакви предпазни мерки. Най-много се боеше да не се заблуди в плетеницата от безкрайни разклонения.
Валентина, Марлен, Тахтер и Манцони намериха лагера напълно изоставен и опустошен от бурята. Разбраха, че се е случило нещо сериозно, и взеха единственото възможно решение — да влязат в лабиринта. Нямаха време, пито средства, за да търсят посред нощ странични входове. Въоръжени с фенерчетата, те се запътиха към главния вход, който използуваха изследователите от закрития конкурс, тъп като него най-лесно можаха да намерят. Влезеха ли вътре, щяха да подирят преки пътеки, за да се приближат колкото се може по-бързо към най-дълбоките места в лабиринта.
Сигурен, че съзаклятниците му засега няма да могат да пристигнат — бурята би осуетила всеки опит за слизане на брега, — полковник Бонкар в пристъп на отчаяние реши да изиграе последния си коз. И самичък, тласкан от страха, че ако издирят тайното скривалище, към което се стремеше, хората на Казацкян ще го измамят, той също проникна през входа, използуван обикновено от служителите по поддръжка на лабиринта.
Както добре знаем, в недрата на Тьокланд беше и групата на Свановски с останалите трима приятели на Корнелиус Берцот. Благодарение на достъпния тунел, по който крачеше тази група, без да знае, тя беше много по-близо до желаната цел, отколкото останалите. По пътят им нямаше все да върви по права линия — неизброимите криволичения на разклоненото подземие можеха да ги забавят с часове, дори с дни, докато пристигнат до горещата точка на мрачното царство.
А там, с неизвестна съдба, в най-дълбокото, сражавайки се със загадките на тъмните помещения, вероятно се намираше и най-храбрият изследовател Корнелиус Берцот.
Прави ли бяха онези, които не искаха да изтълкуват дългото му мълчание като сигурен признак, че е издъхнал? Не беше ли се превърнал лабиринтът в негов гроб? Имаше ли тогава смисъл да полагат толкова усилия, за да го спасят?…
Президентът и неговите привидно подчинени хора вървяха успоредно на пътя, по който минаваха участниците в конкурса. От различни наблюдателници те можеха да следят «официалната» пътека. Така предишните седмици наглеждаха и проверяваха изследователите и включваха в действие разните приспособления по пътя на търсачите на приключения. Сега всичко им позволяваше да напредват по-бързо.
Макар и да крачеше неуморимо, мистър Казацкян даваше видими признаци на задушаване в светлината на факлите и фенерчетата на придружителите си. Ъгловатото му лице приличаше на жива маска, подкрепяно единствено от желанието да осъществи едно последно паметно дело, подир което вече нищо не би имало значение.
Изведнъж, сякаш подтикнат от внезапно предчувствие, президентът спря и заговори гръмко, а гласът му се разнесе по тунели и проходи: