Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— А ти — кресна му Бока — погледни добре какво се задава, преди да вдигаш тревога! Ех, че си плашливо магаре! — и той изкомандува: — Върнете се всички между купчините! При мен ще останат само Челе и Колнаи. Ходом, марш!
Армията се изтегли с войнишка стъпка и скоро заедно с Гереб изчезна зад купчините дърва. Последната шапка в червено и зелено изчезна тъкмо когато пратениците почукаха на вратичката. Адютантът им отвори. Те влязоха. И тримата носеха червени ризи и червени шапки. Пристигнаха без оръжие, а Себенич високо държеше бялото знаме.
Бока знаеше какво се прави в такива моменти. Взе копието си и го облегна до оградата, за да няма оръжие. Колнаи и Челе безмълвно последваха примера му, в старанието си Челе дори стигна дотам, че остави на земята тръбата си.
Пристъпи по-големият Пастор.
— Вие ли сте пълководецът?
Челе отговори:
— Да. Той е генералът.
— Ние сме посланици — каза Пастор, — аз съм водачът. Дойдохме, за да ви обявим война от името на нашия пълководец Фери Ач.
Когато произнесе името на пълководеца, членовете на делегацията отдадоха чест. Бока и другите също поздравиха от учтивост. Пастор продължи:
— Не искаме да изненадаме неприятеля си. Ние ще дойдем точно в два и половина часа. Това искаме да ви съобщим. Чакаме вашия отговор.
Бока почувствува, че моментът е много важен. Когато отговори, гласът му леко трепереше:
— Приемаме обявяването на войната. Но трябва да се разберем. Не искам тя да се превърне в побой.
— И ние не искаме — отговори сърдито Пастор и сведе глава по навик.
— Искам да прилагаме само три бойни способа — продължи Бока. — Пясъчни бомби, борба по всички правила и двубой с копия. Знаете правилата, нали?
— Да.
— Който бъде повален и двете му рамена допрат земята, е победен, повече не може да се бори. Но може да продължи по останалите два начина. Съгласни ли сте?
— Съгласни.
— А с копията е забранено да се бие и мушка. С тях може само да се дуелира.
— Така е.
— Двама не могат да нападат един. Но армия срещу армия може да се бие. Приемате ли?
— Приемаме.
— Тогава няма какво повече да говорим.
Той отдаде чест. Членовете на делегацията отвърнаха на поздрава и Пастор се обади отново:
— Трябва да попитам още нещо. Командирът ни възложи да се заинтересуваме какво е станало с Немечек. Чухме, че е болен. Ако е болен, упълномощен съм да го посетим, защото се държа много храбро миналия път при нас, а ние много уважаваме такъв неприятел.
— Той живее на улица „Ракош“ No.3. Много е болен.
Последва безмълвно отдаване на чест. Себенич отново издигна високо знамето, а Пастор изкомандува: „Ходом марш!“ Делегацията излезе през вратичката. Те чуха от улицата звука на тръбата, с която генералът отново свикваше при себе си армията, за да й разкаже за случилото се.
А пратениците бързо замаршируваха към улица „Ракош“. Спряха пред къщата, в която живееше Немечек. Пред входа стоеше едно момиченце, което запитаха:
— Тук ли живее Немечек?
— Да — отвърна момиченцето и ги поведе към бедното партерно жилище, където живееше Немечек. До вратата имаше малка, синя ламаринена табела с надпис „Андраш Немечек, шивач“.
Пратениците влязоха, поздравиха. Казаха за какво са дошли. Майката на Немечек, бедна, слаба, русичка женица, която много приличаше на сина си — или по-точно казано: синът й приличаше много на нея, — ги заведе в стаята, където редникът лежеше на легло. Себенич и тук вдигна високо бялото знаме. Пастор отново пристъпи напред:
— Носим ти поздрав от Фери Ач, който ти пожелава да оздравееш.
Малкото русичко момче, което лежеше пребледняло и разрошено на възглавницата, при тези думи се надигна в леглото. То се усмихна щастливо и запита:
— Кога ще бъде войната?
— Утре.
То се натъжи.
— Тогава аз не ще мога да дойда — каза печално то.
Пратениците не отговориха нищо. Всички подред се ръкуваха с Немечек и Пастор с намръщено, диво лице разчувствуван рече:
— Прости ми.
— Прощавам ти — каза тихо малкото русичко момче и се закашля. То легна обратно на възглавницата, а Себенич я оправи под главата му. После Пастор каза:
— Е, да си вървим.
Знаменосецът пак вдигна бялото знаме и тримата излязоха в кухнята. Там майката на Немечек каза разплакана:
— Вие всички… вие сте толкова добри момчета… и така обичате моето бедно, малко момче. Затова… затова… ще ви почерпя с чаша шоколад…
Пратениците се спогледаха. Шоколадът беше много примамливо нещо. Но Пастор все пак излезе напред и този път, без да свежда глава към гърдите си, вдигна хубавата си тъмнокоса глава и гордо заяви:
— На нас не ни се полага шоколад. Тръгвай!