Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Зелен хайвер — казва Джоунс. — Само дето тениската е жълта.
Лиз простенва и главата й се отпуска безсилно.
— Този тип е прекалено умен, по дяволите! — казва баща ми.
— Инспектор Шофлър ме помоли да се заема с две от уликите — казва ни Джоунс. — Първо, хартиеният заек — вече проверих някои неща.
— Така ли? И какво открихте? — питам аз.
Тя свива рамене.
— Не много. Консултирахме се със специалист по оригами. Според него фигурката е умно конструирана и доста сложна, но повече от това не можа да ни каже. Сега заекът е при друг специалист, но не ми се вярва тази улика да ни доведе до нещо съществено. Като всяка друга субкултура, от делтапланеризма до ръчното изработване на свещи, и оригамито има повече запалени почитатели, отколкото би допуснал човек.
— А материала? — пита Лиз. — Кожа или каквото е там.
— На пипане наистина е като кожа. Нарича се слонска кожа. Но всъщност е специален вид хартия, която се използва за изработване на оригами.
— Ясно.
— Хартията трябва да е влажна, когато се прегъва, а слонската кожа била особено подходяща, така ми обясни специалистът. Не е рядко срещана и всъщност е предпочитаният материал, особено за фигури на животни. Боя се, че дори да открием източника на хартията, това няма да ни помогне много. Само в интернет има реклами на дузина доставчици.
Лиз изглежда сякаш всеки миг ще се разплаче.
— Другият въпрос, който инспектор Шофлър ме помоли да проуча — казва Джоунс, — са евентуалните врагове на господин Калахан. Получих копие от списъка, предоставен ни от вас, и когато приключим тук — тя премества погледа си към мен, — бих искала да го прегледаме заедно.
Майка ми вдига ръка, сякаш е в клас. Лицето й е яркочервено.
— Ами ако е защото са близнаци? — избълва на един дъх тя. — Непрекъснато се сещам за онзи нацистки лекар… и за експериментите му. — Притиска ръка към устата си. — Съжалявам — казва и поглежда към мен и Лиз.
Баща ми я прегръща през раменете.
— И аз съм си мислил за това — казва той.
Аз пък се опитвам да не мисля за това. Не съм в състояние да се справя с подобна мисъл, изтръпвам от идеята за някакъв съвременен Менгеле, който прави разни неща на моите момчета. По-добре да са мъртви. И аз да съм мъртъв.
— Проверих как стоят нещата с близнаците — отвръща Джуди Джоунс и клати глава в знак на отрицание — и мога да ви кажа, че за последните двайсет години има много малко случаи на отвлечени близнаци. Или на изчезнали близнаци. И няма нищо, което да кореспондира с този случай.
— А онези момчета от Ел Ей? Лопес ли бяха? Някакво испанско име. — Това питане е от Джак.
— Близнаците Рамирес — казвам аз.
— Изглежда Алекс знае защо този случай няма отношение към нашия — казва Джоунс и кима към мен.
— Полицията залови похитителя с телата на момчетата — обяснявам. — После той се самоуби.
— С което онзи случай приключи окончателно — казва Джоунс. — Така че…
Майката на Лиз, Маргерит, пристига с полет от Мейн и едва не се налага пак да постъпи в болница след сблъсъка с тълпата журналисти пред къщата.
Макар че — само седмица след отвличането — въпросната тълпа е започнала да оредява.
Съпричастни хора, които не познаваме, продължават да се записват доброволци за издирвателните отряди и продължават да претърсват района около панаира винаги, когато времето го позволява. Когато можем, и ние се включваме — само майка ми остава. Облечени с последен модел екипи, дарени от „Тенлитаун Аутдор Спортс“ (собственик е приятел на мой приятел), ние изминаваме с колата стотината километра до Кромуел и после се разделяме според полицейските инструкции, като всеки от нас се включва в различен издирвателен отряд.
Слабото зрение на мама не й позволява да се бъхти сред трънаците и долчинките. Тя си остава вкъщи и помага на групата „Сила на молитвата“, организирана от нейна приятелка — проверяват широк обхват от имейл адреси.
Телефонът в кабинета ми е свързан с половин дузина други апарати, инсталирани от властите.
— Ако похитителят все пак се обади — обяснява майка ми на член от групата, — трябва да може да се свърже незабавно.
Телефонът не престава да звъни. Когато сме си вкъщи, всички се залавяме да отговаряме, като записваме името, номера и целта на обаждането.
Шофлър наминава към един следобед, вече десет дни след изчезването на момчетата. Всички други са заети, така че двамата разговаряме насаме.