Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Така ли?
— Ами помислете. Дори да сте били на панаира с момчетата, кой може да каже дали след това не сте ги отвели някъде, нали така? А после сте отишли при Пребъл и сте вдигнали врява, че не можете да откриете децата си. Кокошата кръв? Не знам. Може да си имате таен живот. — Един син мерцедес го засича и Шофлър надува клаксона. — Господи, виж го този! Трябваше да сложа лампата. Както и да е, онова, което ви откачва от кукичката е друго. Сглобихме всяка минута от следобеда ви по показания на свидетелите — установихме къде точно сте били от момента, когато сте оставили материала си в телевизията, до момента на появата ви при охраната, за да съобщите за изчезването на децата. — Прави пауза. — Така че… изглежда ви дължа извинение, Алекс.
Чакаме на светофар. Еуфорията ми трае долу-горе колкото да светне зелено. Да, добре е, че вече не съм заподозрян. Но децата все така ги няма. Кошмарът не е свършил.
Не казвам нищо.
— Съжалявам за теста с детектора на лъжата — продължава Шофлър, — и за Прайс. Извинявам се. Наистина.
— Мислехте, че аз съм го направил.
Той свива рамене.
Свиваме по Клингъл Роуд и се отправяме към Кънектикът. Гледам през прозореца и клатя глава.
— А междувременно похитителят печели време…
Мисля за похитителя с децата ми, в собствената ми къща, за онзи зловещ хартиен заек, за редичката монети, за напоената с кръв тениска. И за себе си в стаята за разпити — и през цялото това време следата е изстивала.
Изливам всичко това в думи и Шофлър просто ме оставя да си говоря, докато накрая разбирам, че е безсмислено да продължавам. Отвън двама малчугани с балони от зоопарка минават с майките си. Ако бяхме отишли в зоологическата градина! Опитвам се да потисна тези безполезни опити да пренаредя миналото, но те ми се натрапват поне по сто пъти на ден. Стискам здраво очи.
След малко Шофлър казва:
— Онзи мъж с кучето, на турнирната арена. Двама свидетели твърдят, че са го видели с вашите момчета.
Сърцето ми изстива.
— Мислите, че той го е направил?
— Ами… не бихме искали да прибързваме. Високият мъж, кучето с яката — всичко това го съобщиха по телевизията, така че не бива да се предоверяваме на свидетелите. И въпреки това започнахме да питаме дали някой не е виждал изчезналите близнаци с този човек. И, разбира се, хората са ги видели. Или поне — изписва кавички във въздуха — „така мислят“.
— Така мислят.
— За наш късмет така и не е изтекла информация към медиите какво е било кучето и това ни даде възможност да пресеем свидетелските показания. Знаем, че е било уипет, така че ако са видели мъж с немска овчарка или пудел…
— Ясно.
— Канех се да ви питам доколко добре сте огледали онзи човек. Помните ли лицето му?
Колебая се. Помня сцената, но тогава се оглеждах за Кевин и Шон, да съм сигурен, че още са там, където трябва да бъдат. Веднага щом ги забелязах в тълпата от скандиращи деца, се успокоих.
— Не знам — казвам на Шофлър. — Всъщност не му обърнах внимание. Забелязах костюма му и кучето. Реших, че работи в панаира.
— Ще ми се да поработите с някой от нашите художници — да видим какво ще излезе. Ще го уредя.
Светва зелено и завиваме по Кънектикът.
— В пет имам пресконференция — казва Шофлър. — Искате ли да дойдете с мен? Двамата с Лиз? Така де, вече не сте заподозрян. Може би ще е по-добре да присъствате, за да отговорите на въпросите им.
Никакво „може би“. Знам какво би ми казала Клер Каросела. Ако това ще ни спечели повече ефирно време, двамата с Лиз ще стоим пред тълпата от репортери цялата нощ.
От опит знам какво ще бъде. Ще се надвикват един друг за правото да ни засипят с въпроси. Въпросите ще са или реторични („Чувствате ли се облекчен, след като подозрението срещу вас отпадна?“) или такива, на които е невъзможно да се отговори („Смятате ли, че полицията скоро ще открие момчетата ви?“).
— Ще дойдем.
През следващите два дни енергични приятели и съседи не ни оставят на мира. Сега, когато вече не съм заподозрян, шлюзовете отново са отворени докрай. Къщата е затрупана с храна — курабийки, салати, огромни кошници с всевъзможни хранителни продукти.
Улица Ордуей е окичена с жълти панделки. Булевард Кънектикът също е украсен, по няколко пресечки в двете посоки от къщата ни.
Куриер донася ръчно изработени картички от другарчетата на момчетата в „Сейнт Олбанс“ — цветя, нарисувани с ярки флумастери, внимателно изписани думи на подкрепа и несръчни детски подписи.
Растящото количество мечета и цветя, оставени на тротоара пред нас, започва да ми действа на нервите. Напомня ми за цветята, струпани по крайпътните банкети на места, където са станали тежки катастрофи, за посмъртните дарения в Оклахома Сити, за куповете цветя и плюшени играчки след катастрофата, в която загина принцеса Даяна, планините от възпоменателни дарения край Световния търговски център. Погребални дарения.