Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Всички млъкнаха. Крицки бавно стана и взе шапката си.
— Не искате ли да вечеряте? Е, сбогом. Елате утре с железаря.
Щом Крицки си излезе, Николай Левин се усмихна и смигна.
— И него не го бива — рече той. — Нали виждам… Но в това време Крицки го извика от вратата.
— Какво искаш още? — каза той и излезе при него в коридора.
Когато остана сам с Мария Николаевна, Левин се обърна към нея:
— Ами вие отдавна ли живеете с брат ми?
— Втора година вече. Здравето му доста се влоши. Много пие — каза тя.
— Как тъй пие?
— Пие ракия, а тя му вреди.
— А нима пие много? — прошепна Левин.
— Да — каза тя, като се озърташе плахо към вратата, дето се показа Николай Левин.
— Какво приказвахте? — попита той, като се мръщеше и гледаше с изплашени очи ту единия, ту другия. — Какво?
— Нищо — смутено отвърна Константин.
— Щом не искате да говорите, не говорете. Само че ти няма какво да приказваш с нея. Тя е улично момиче, а ти си господар — рече той, като свиваше конвулсивно шията си.
— Както виждам, ти разбра и оцени всичко и се отнасяш със съжаление към моите заблуждения — отново започна той, като повиши глас.
— Николай Дмитрич, Николай Дмитрич — прошепна пак Мария Николаевна, приближавайки се до него.
— Е, добре, добре!… Но де остана вечерята? А, ето я — рече той, като видя лакея с табличка в ръцете. — Тука, тука остави — каза той сърдито и веднага взе ракията, наля си една чашка и жадно я изпи. — Пийни си, искаш ли? — обърна се той към брат си, тутакси развеселен. — Е, стига за Сергей Иванич. Все пак драго ми е, че те виждам. Каквото и да приказват, все сме си наши. Хайде, пийни си де. Разкажи ми, какво правиш? — продължи той, като предъвкваше лакомо един залък хляб и си наливаше друга чаша. — Как живееш?
— Живея сам на село, както по-рано, занимавам се със стопанството — отвърна Константин, като гледаше с ужас как лакомо яде и пие брат му и се мъчеше да прикрие, че го наблюдава.
— Защо не се ожениш?
— Не му е дошло времето — отвърна Константин и се изчерви.
— Защо? За мене е свършено! Аз похабих живота си.
Казвал съм и ще кажа пак, че ако бяха ми дали моята част тогава, когато ми трябваше, целият ми живот сега би бил друг.
Константин Дмитрич побърза да промени разговора.
— Ами ти знаеш ли, че твоят Ванюшка е книговодител при мене в Покровское? — каза той.
Николай направи конвулсивно движение с шията си и се замисли.
— Но разправи ми, какво става в Покровское? Как е, стои ли си къщата, и брезите, и нашата класна стая? А градинарят Филип още ли е жив? Как си спомням беседката и дивана! Слушай, не променяй нищо в къщата, а по-скоро се ожени и пак нареди всичко, както си беше. Тогава ще дойда при тебе, ако жена ти излезе добра.
— Та ти ела сега при мене — каза Левин. — Колко добре бихме се наредили!
— Бих дошъл, ако знаех, че няма да намеря там Сергей Иванич.
— Няма да го намериш. Аз живея напълно независимо от него.
— Да, но каквото и да казваш, ти ще трябва да предпочетеш мене или него — каза той, като гледаше плахо брат си в очите. Тая плахост трогна Константин.
— Ако искаш да знаеш какво мисля по тая работа, ще ти кажа, че във вашата свада със Сергей Иванич аз не вземам нито едната, нито другата страна. И двамата не сте прави. Ти не си прав повече външно, а той — вътрешно.
— А-а! Значи, ти си разбрал това, разбрал си го? — радостно извика Николай.
— Но ако искаш да знаеш, лично аз ценя повече приятелството си с тебе, защото…
— Защо, защо?
Константин не можеше да каже, че цени повече него, защото е нещастен и има нужда от близък човек. Но Николай разбра, че той иска да каже тъкмо това и затова се намръщи и отново се залови за ракията.
— Стига, Николай Дмитрич! — каза Мария Николаевна и протегна пълната си гола ръка към шишето.
— Пусни! Остави ме на мира! Ще те пребия! — викна той.
Мария Николаевна се усмихна с кротката си и добра усмивка, която зарази и Николай, и вдигна ракията.
— А ти мислиш, че тя не разбира нищо? — каза Николай. — Тя разбира всичко това по-добре от нас. Нали в нея има нещо хубаво и мило, а?
— Никога ли по-рано не сте били в Москва? — каза й Константин, колкото да каже нещо.
— Не й говори на вие. Тя се страхува от това. Никой освен мировия съдия, когато я съдиха, задето искаше да напусне публичния дом, никой не й е говорил на вие. Боже мой, какви безсмислици има в света! — изведнъж извика той. — Тия нови учреждения тия мирови съдии, земства, какво безобразие е това!