Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Кити й се любуваше още повече от по-рано и все повече и повече страдаше. Тя се чувствуваше смазана и лицето й издаваше това. Когато се сблъскаха при мазурката, Вронски я погледна и не можа да я познае изведнъж — дотолкова тя се беше изменила.
— Прекрасен бал! — каза й той, колкото да каже нещо.
— Да — отвърна тя.
По средата на мазурката, като повтаряше една сложна фигура, измислена пак от Корсунски, Ана излезе в средата на кръга, взе двама кавалери и повика една дама и Кити. Кити се приближи, като я гледаше уплашено. Ана я погледна с премрежени очи, усмихна се и стисна ръката й. Но като видя, че лицето на Кити отговори на усмивката й само с израз на отчаяние, и учудване, тя се отвърна от нея и весело заприказва с другата дама.
„Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно“ — каза си Кити.
Ана не искаше да остане на вечеря, но домакинът започна да я моли.
— Останете, Ана Аркадиевна — намеси се Корсунски, като притисна оголената й ръка под ръкава на фрака си. — Каква идея за котильон ми дойде! Un bijou!17
И той тръгна полекичка, като се мъчеше да я повлече. Домакинът се усмихваше одобрително.
— Не, няма да остана — отвърна Ана усмихната; но въпреки усмивката й от решителния тон, с който тя отговори, и Корсунски, и домакинът разбраха, че тя няма да остане.
— Не, и без това само на вашия бал в Москва аз танцувах повече, отколкото цяла зима в Петербург — каза Ана, като поглеждаше застаналия до нея Вронски. — Трябва да си почина, преди да отпътувам.
— Значи, непременно ще заминете утре? — попита Вронски.
— Да, смятам — отвърна Ана, зачудена от смелостта на въпроса му; но неудържимият трепетен блясък на очите и усмивката го парна, когато тя каза това.
Ана Аркадиевна не остана да вечеря и си отиде.
XXIV
„Да, у мене има нещо противно, отблъскващо — мислеше Левин, след като си излезе от Шчербацки и се запъти пешком за брата си. — И не съм дотрябвал на другите хора. Казват, че това било гордост. Не, у мене няма и гордост. Ако имаше гордост, не бих се поставил в такова положение.“ И той си представяше Вронски, щастлив, добър, умен и спокоен, който сигурно никога не се е озовавал в такова ужасно положение, в каквото беше той тая вечер. „Да, тя трябваше да предпочете него. Така трябва и аз няма кому и защо да се оплаквам. Сам съм си виновен. Какво право имах да мисля, че тя ще поиска да свърже живота си с моя? Кой съм аз? И що съм? Нищожен, никому и за нищо ненужен човек.“ И той си спомни за брат си Николай и с радост се спря на тоя спомен. „Нима той не е прав, че всичко в света е лошо и гадно? И ние едва ли съдим и сме съдили справедливо за брата Николай. Разбира се, от гледището на Прокофий, който го е видял пиян и със скъсан кожух, той е изгубен човек; но аз го познавам другояче. Аз познавам душата му и зная, че ние си приличаме. Но вместо да отида да го намеря, аз отидох да обядвам и след това поех насам.“ Левин се приближи до един фенер, прочете адреса на брат си, който носеше в портфейла, и извика файтон. По целия дълъг път до брат си Левин живо си припомняше всички познати нему събития от живота на брата Николай. Спомни си, че в университета и една година след университета, въпреки подигравките на другарите си, брат му живееше като монах, строго изпълняваше всички религиозни обреди, служби, пости и отбягваше всякакви удоволствия, особено жените; и след това той изведнъж се промени, сдружи се с най-долни хора и се отдаде на разгулен живот. Спомни си след това за историята с момченцето, което той бе взел от село да го възпитава и при един пристъп на злоба така го наби, че го дадоха под съд за причиняване на телесна повреда. Спомни си и историята с оня нечестен картоиграч, който бе обрал парите му и комуто той подписа полица, но го даде под съд, като доказваше, че оня го е измамил. (Това бяха ония пари, които заплати Сергей Иванич.) После си спомни как той бе нощувал една нощ в участъка в буйство. Спомни си за заведения от него срамен процес срещу брат му Сергей Иванич, задето уж не му изплатил частта от майчиното му наследство; и последното му дело, когато бе заминал да служи в Западния край и там бе даден под съд за побой, нанесен на кмета… Всичко това беше ужасно гадно, но на Левин то не се виждаше толкова отвратително, както сигурно се виждаше на ония, които не познаваха Николай Левин, не знаеха целия му живот, не познаваха сърцето му.
17
Прелест.