Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Очите й блестяха особено и непрестанно се забулваха в сълзи. — Така не ми се заминаваше от Петербург, а сега не ми се заминава оттук.
— Ти дойде тук и извърши добро дело — каза Доли, като се взираше изпитателно в нея.
Ана я погледна с мокри от сълзи очи.
— Не говори така, Доли, Не съм направила и не можех да направя нищо. Често се чудя защо хората са се наговорили да ме глезят. Какво съм направила и какво можех да направя? В сърцето ти се намери толкова любов, за да простиш…
— Без тебе Бог знае какво би станало! Колко си щастлива, Ана! — каза Доли. — В душата ти всичко е ясно и хубаво.
— Всеки има в душата си своите skeletons18, както казват англичаните.
— Какви пък skeletons можеш да имаш ти? У тебе всичко е така ясно!
— Имам — изведнъж каза Ана и неочаквано след сълзите хитра, иронична усмивка сви устните й.
— Тогава твоите skeletons са смешни, а не мрачни — усмихната каза Доли.
— Не, мрачни са. Знаеш ли защо заминавам днес, а не утре? Искам да ти направя това признание, което ме потискаше — каза Ана, като се отпусна енергично в креслото и погледна Доли право в очите.
И за свое учудване Доли видя, че Ана се изчерви до ушите, до къдравите черни пръстенчета на врата.
— Да — продължи Ана. — Знаеш ли защо Кити не дойде да обядва тук? Тя ме ревнува. Аз развалих… станах причина тоя бал да бъде за нея мъчение, а не радост. Но, да ти кажа право, аз не съм виновна или съм виновна мъничко — каза тя, като провлече с тънкия си глас думата „мъничко“.
— О, как го каза, също като Стива! — засмяна рече Доли.
Ана се обиди.
— О, не, не! Аз не съм Стива — каза тя намръщено. — Казвам ти го затова, защото нито за миг дори няма да си позволя да се усъмня в себе си — каза Ана.
Но в тоя миг, когато произнасяше тия думи тя чувствуваше, че не казва истината; тя не само се съмняваше в себе си, но изпитваше вълнение при мисълта за Вронски и си заминаваше по-рано, отколкото искаше, само за да не се среща вече с него.
— Да, Стива ми каза, че си танцувала мазурка с него и че той…
— НЕ можеш си представи колко смешно излезе.
Аз мислех само да сватосвам, а стана съвсем друго. Може би против волята си…
Тя се изчерви и не довърши мисълта си.
— О, те веднага чувствуват това! — каза Доли.
— Но аз бих се отчаяла, ако от негова страна има нещо сериозно — прекъсна я Ана. — И съм уверена, че всичко ще се забрави и Кити ще престане да ме мрази.
— Впрочем, Ана, право да ти кажа, аз не желая тоя брак за Кити. И по-добре да се развали, щом Вронски можа да се влюби в тебе за един ден.
— Ах, Боже мой, колко глупаво би било това! — каза Ана и отново гъста руменина от удоволствие заля лицето й, когато чу да изговарят с думи мисълта, която я занимаваше. — И тъй, аз си заминавам, след като си спечелих един враг в лицето на Кити, която обикнах толкова много. Ах, колко е мила тя! Но, Доли, нали ти ще поправиш това? Да?
Доли едва можа да сдържи усмивката си. Тя обичаше Ана, но приятно й беше да види, че и тя има слабости.
— Враг ли? Това не може да бъде.
— Така бих желала всички да ме обичате, както аз ви обичам; а сега ви обикнах още повече — каза тя със сълзи на очите. — Ах, колко съм глупава днес!
Тя избърса лицето, си с кърпичката и започна да се облича.
Тъкмо преди заминаването й пристигна закърнелият Степан Аркадич, със зачервено, весело лице и с дъх на вино и цигари.
Чувствителността на Ана се предаде и на Доли и когато за последен път прегърна зълва си, тя й пошепна:
— Ана, помни: никога не ще забравя това, което ти направи за мене. И помни, че те обичам и ще те обичам винаги като най-добър приятел!
— Не разбирам защо — рече Ана, като я целуваше и криеше сълзите си.
— Ти ме разбра и ме разбираш. Сбогом, миличка!
XXIX
„Е всичко се свърши слава Богу!“ — беше първата мисъл на Ана Аркадиевна, когато се сбогува за последен път с брат си, който до третия звънец й заграждаше пътя към вагона. Тя седна на канапето до Анушка и се озърна в полуздрача на спалния вагон. „Слава Богу, утре ще видя Серьожа и Алексей Александрович и животът ми, добър и спокоен ще потече пак постарому.“
Все в същото угрижено настроение, в което се намираше целия ден, Ана с удоволствие и пресметливост се настани за из пътя; с малките си сръчни ръце отвори и затвори червената чанта, извади възглавничката, сложи я на колене и като зави грижливо краката си, спокойно седна. Една болна дама се гласеше вече да спи. Други две дами се опитваха да я заприказват, а една дебела бабичка увиваше краката си и правеше бележки за отоплението. Ана отговори с няколко думи на дамите, но като видя, че разговорът няма да е интересен, помоли Анушка да й даде фенерчето, закрепи го на облегалото на канапето и извади от чантичката си нож за разрязване и един английски роман. На първо време не й се четеше. Отначало й пречеше влизането и излизането и шетането наоколо й; после, когато влакът потегли, не можеше да не се ослушва в тракането на колелата; след това снегът, който се сипеше по левия прозорец и лепнеше по стъклото, и загърнатият, отрупан от едната страна със сняг кондуктор, който мина край купето, и разговорите за страшната виелица сега навън отвличаха вниманието й. По-нататък беше все същото и същото: същото тракане и друсане, същият сняг в прозореца, същите бързи преходи от топло към студено и пак към топло, все това мяркане на едни и същи лица в полумрака и същите гласове и Ана започна да чете и да разбира прочетеното. Анушка вече дремеше, като държеше на колене червената чанта с широките си ръце в ръкавици, едната от които беше скъсана. Ана Аркадиевна четеше и разбираше, но й беше неприятно да чете, сиреч да се занимава с живота на други хора. На самата нея много й се искаше да живее. Прочетеше ли как героинята на романа гледа някой болен, искаше й се да ходи с тихи стъпки из стаята на болния; прочетеше ли как някой член от парламента произнася реч, искаше й се и тя самата да произнесе тая реч; прочетеше ли как леди Мери препуска на кон след някоя глутница, ядосва снаха си и учудва всички със смелостта си, искаше й се да прави и тя това. Но тя нямаше какво да прави и затова, като прехвърляше гладкото ножче в малките си ръце, мъчеше се да чете.
18
Тук: тайни.