Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Кой е възхитеният? — запита се тя. — Всички или само един?“ И без да помага на слисания младеж, с когото танцуваше и който бе изтървал нишката на разговора и не можеше вече да я улови, привидно вслушана във весело-гръмливите повелителни викове на Корсунски, който увличаше всички ту в grand rond15, ту в chaîne16, тя наблюдаваше, а сърцето й се свиваше все повече и повече. „Не, тя не е пияна от възторга на всички, но от възхищението само на едного. И кой е тоя един? Нима е той?“ Всеки път, когато той заприказваше с Ана, в очите й пламваше радостен блясък и щастлива усмивка се изписваше на румените й устни. Тя сякаш правеше усилие над себе си да не издаде тия признаци на радост, но те сами се появяваха на лицето й. „Но какво мисли той?“ Кити го погледна и се ужаси. Видя у него онова, което така ясно долавяше в огледалото на Аниното лице. Де се бе дянал неговият винаги спокоен, строг маниер и безгрижно спокойният израз на лицето му? Не, сега всеки път, когато се обърнеше към нея, той навеждаше леко глава, сякаш искаше да падне пред нея, и в погледа му се четеше само покорност и страх. „Аз не искам да ви обидя — сякаш казваше погледът му всеки път, — но искам да се спася и не зная как.“ Лицето му имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога по-рано.
Те приказваха за общите си познати, водеха най-незначителен разговор, но на Кити се струваше, че всяка казана от тях дума решава както тяхната, така и нейната съдба. И странното бе, че макар те действително да говореха за това колко е смешен Иван Иванович с френския си език и че Елецка би могла да си намери по-добър кандидат, все пак тия думи имаха за тях значение и те чувствуваха това, както го чувствуваше и Кити. Целият бал, целият тоя отбран свят, всичко се покри с мъгла в душата на Кити. Само строгата школа на възпитание, през която тя бе минала, я крепеше и я караше да прави това, което искаха от нея, сиреч да танцува, да отговаря на въпросите, да приказва и дори да се усмихва. Но преди да започне мазурката, когато бяха почнали вече да нареждат столовете и някои двойки се преместиха от малките салони в големия, Кити бе обхваната един миг от отчаяние и ужас. Тя бе отказала на петима и сега не ще танцува мазурка! Нямаше дори надежда, че ще я поканят тъкмо защото тя имаше голям успех в обществото и никому не би минало и през ум, че досега не е била поканена. Трябваше да каже на майка си, че е болна и да си отиде в къщи, но нямаше сили да направи това. Чувствуваше се убита.
Тя отиде в дъното на малката гостна и се отпусна в едно кресло. Ефирната й рокля се издигна като облак около тънката й снага; едната й оголена, слаба, нежна моминска ръка, безсилно отпусната, потъна в гънките на розовата туника; в другата си ръка тя държеше ветрилото и с бързи, къси движения вееше разгорещеното си лице. Но въпреки че приличаше на пеперуда, току-що кацнала на някоя тревичка и готова ей сега да трепне и разпери дъгоцветните си криле, страшно отчаяние свиваше сърцето й.
„А може би се лъжа, може би не е имало такова нещо?“
И тя отново си припомняше всичко, което бе видяла.
— Кити, какво значи това? — каза графиня Нордстън, която нечуто по килима се приближи до нея. — Не мога да разбера.
Долната устна на Кити затрепери; тя стана бързо.
— Кити, няма ли да танцуваш мазурка?
— Не, не — каза Кити с треперещ от сълзи глас.
— Той я покани пред мене за мазурката — каза Нордстън, която знаеше, че Кити ще разбере кои са той и тя. — Тя му каза: „Нима няма да танцувате с княжна Шчербацкая?“
— О, все едно ми е! — отвърна Кити.
Никой освен нея не можеше да разбере положението й, никой не знаеше, че вчера тя бе отказала на един човек, когото може би обичаше, но му отказа, защото вярваше в друг.
Графиня Нордстън намери Корсунски, с когото бе танцувала мазурка, и му заръча да покани Кити.
Кити танцуваше в първата двойка и за нейно щастие не бе принудена да говори, защото Корсунски през цялото време тичаше нагоре-надолу, като се разпореждаше със стопанството си. Вронски и Ана бяха почти срещу нея. Тя ги виждаше с далекогледите си очи, виждаше ги и отблизо, когато се срещаха на двойки, и колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че нещастието я е постигнало. Тя виждаше, че те се чувствуваха сами в тоя пълен салон. И върху лицето на Вронски, винаги така твърдо и независимо, тя долови оня израз на смущение и покорност, който бе я поразил и който напомняше израза на умно куче, провинено в нещо.
Усмихнеше ли се Ана, усмивката й се предаваше и нему. Замислеше ли се, и той ставаше сериозен. Някаква свръхестествена сила привличаше очите на Кити към лицето на Ана. Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко.
15
Голям кръг.
16
Верига.