Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Левин помнеше, че по онова време, когато Николай бе в периода на набожността, постите, монасите и черковните служби, когато диреше в религията помощ, юзда за страстната си натура, не само че никой не го подкрепи, но всички, дори и той, му се присмиваха. Дразнеха го, наричаха го Ной, калугер; а когато се провали, никой не му помогна, а всички с ужас и погнуса се отвърнаха от него.
Левин чувствуваше, че въпреки цялото безобразие на своя живот в душата си, дълбоко в душата си братът Николай не беше по-лош от ония хора, които го презираха. Той не бе виновен, че се бе родил с неукротим характер и с ограничен поради някакви причини ум. Но той винаги искаше да бъде добър. „Ще му изприкажа всичко, ще го накарам и той да изприкаже всичко и ще му покажа, че го обичам и затова го разбирам“ — реши в себе си Левин, когато в единадесет часа стигна до хотела, на посочения адрес.
— Дванадесета и тринадесета горе — отговори вратарят на Левиновия въпрос.
— В стаята си ли е?
— Трябва да е в стаята си.
Вратата на дванадесети номер беше полуотворена и оттам, в ивицата светлина, излизаше гъст дим от лош и слаб тютюн и се чуваше непознат на Левин глас; но Левин веднага разбра, че брат му е тук, чу неговото кашляне.
Когато той се спря до вратата, непознатият глас казваше:
— Всичко зависи от това, доколко разумно и съзнателно ще се поведе работата.
Константин Левин надникна през вратата и видя, че говори един младеж с грамадна рунтава коса, в дълга дреха, а една млада сипаничава жена, с вълнена рокля без ръкави и яка, седи на дивана. Брат му не се виждаше. Сърцето на Константин се сви от болка при мисълта сред какви чужди хора живее брат му. Никой не бе го чул и докато сваляше галошите си, Константин се вслушваше в думите на господина с дългата дреха. Той говореше за някакво предприятие.
— Е, дяволите да ги вземат тия привилегировани класи! — каза посред кашлица гласът на брат му. — Маша! Приготви ни да вечеряме и дай вино, ако е останало, ако ли не — прати да донесат.
Жената стана, излезе зад паравана и видя Константин.
— Николай Дмитрич, дошъл е един господин — каза тя.
— Кого търсите? — сърдито попита гласът на Николай Левин.
— Аз съм — отвърна Константин Левин и излезе на светлото.
— Кой аз? — още по-сърдито повтори гласът на Николай. Чуваше се как той стана бързо, като се препъна о̀ нещо, и Левин видя отпреде си толкова познатата и все пак поразителна със своята грубост и болезненост грамадна, мършава, прегърбена фигура на брат си, с големите му изплашени очи.
Той беше още по-слаб, отколкото преди три години, когато Константин Левин го бе видял за последен път. Облечен бе с къс сюртук. И ръцете, и широките кости изглеждаха още по-грамадни. Косата му бе станала по-рядка, същите прави мустаци висяха на устните му, същите очи странно и наивно гледаха влезлия.
— А, Костя! — изведнъж рече той, като; позна брат си, и очите му светнаха радостно. Но; в същия миг погледна младежа и направи толкова познатото на Константин конвулсивно движение с главата и шията, сякаш го стягаше връзката; и на измършавялото му лице се изписа съвсем друг израз: див, страдалчески и жесток.
— Аз писах и на вас, и на Сергей Иванич, че не ви познавам и не желая да ви познавам. Какво искаш, какво искате от мене?
Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Константин. Когато мислеше за него, Константин Левин бе забравил и най-тежкото и лошото в неговия характер, онова, което затрудняваше толкова много всяко общуване с него; и сега, когато видя лицето му и особено конвулсивното движение на главата, той си спомни всичко това.
— Не че ми трябваш за нещо — плахо отговори той. — Дошъл съм просто да те видя.
Тая плахост на брат му, както изглежда, смекчи Николай. Той сви устни.
— А, така ли? — каза той. — Е, влез, седни. Ще вечеряш ли? Маша, донеси три порции. Не, почакай.
Знаеш ли кой е тоя? — обърна се той към брат си, като посочи господина в дългото палто. — Това е господин Крицки, мой приятел още от Киев, много забележителен човек. Него, разбира се, го преследва полицията, защото не е подлец.
И той изгледа по навик всички, които бяха в стаята. Като видя, че жената, която стоеше на вратата, се накани да излезе, той й извика: „Казах ти, почакай!“ И е онова неумение, с оная несвързаност в думите, които Константин познаваше така добре, той пак изгледа всички и започна да разправя на брат си историята на Крицки: как го изключили от университета, задето образувал дружество за подпомагане на бедни студенти и неделни училища, как след това постъпил учител в едно народно училище, как го изгонили и оттам и как след това го съдили за нещо.