Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— От Киевския университет ли сте? — обърна се Константин Левин към Крицки, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.
— Да, бях в Киевския — сърдито отговори Крицки и се начумери.
— А тая жена — прекъсна го Николай Левин, като посочи жената — е моя другарка в живота, Мария Николаевна. Взех я от публичния дом. — И като каза това, той направи конвулсивно движение с шията. — Но я обичам и уважавам и моля всички, които искат да сме добре — прибави той, като повиши глас и се намръщи, — да я обичат и уважават. Все едно, че е моя жена, все едно. И тъй, сега знаеш с кого имаш работа. И ако мислиш, че ще се унижиш, тогава на добър ти път.
И отново очите му въпросително изгледаха всички.
— Защо пък ще се унижа, не разбирам.
— Хайде, Маша, поръчай да ни донесат вечеря; три порции, ракия и вино… Не, почакай… Не, не трябва… Върви.
XXV
— И тъй, виждаш — продължи Николай Левин, като мръщеше с усилие челото си и правеше конвулсивни движения. Както изглежда, трудно му беше да съобрази какво да каже и да направи. — Ето виждаш ли… — Той посочи в ъгъла на стаята някакви железни пръти, свързани с ремъци. — Виждаш ли това? То е начало на една нова работа, която предприемаме. Това е едно производително сдружение…
Константин почти не слушаше. Той се взираше в болнавото му охтичаво лице, все повече и повече му дожаляваше за него и не можеше да си наложи да слуша това, което брат му разправяше за сдружението. Той виждаше, че за него това сдружение е само една котва, за да се спаси от презрението към себе си. Николай Левин продължи:
— Ти знаеш, че капиталът смазва работника — работниците у нас, селяните, носят цялата тежест на труда и са поставени така, че колкото и да се трудят, не могат да излязат от скотското си положение. Капиталистите им отнемат всички печалби от надниците, всички излишъци от заплатата, с които те биха могли да подобрят положението си, да си осигурят свободно време и следователно и образование. И обществото е така наредено, че колкото повече работят те, толкова повече ще забогатяват търговците и земевладелците, а те ще бъдат винаги работен добитък. Тоя ред трябва да се промени — завърши той и въпросително погледна брат си.
— Да, разбира се — каза Константин, като се взираше в руменината, която се появи под изпъкналите скули на брат му.
— И ето ние организираме едно железарско сдружение, в което цялото производство и печалбите, и главно оръдията на производство, всичко ще бъде общо.
— Но де ще бъде сдружението? — попита Константин Левин.
— В село Воздрем, Казанска губерния.
— Но защо пък в село? Струва ми се, че в селата и без това има много работа. Защо ви е железарско сдружение на село?
— Защото селяните сега са същите роби, каквито бяха и по-рано, и тъкмо затова на тебе и на Сергей Иванич ви е неприятно, дето искат да ги избавят от това робство — каза Николай Левин, ядосан от възражението.
Константин Левин въздъхна; като оглеждаше в това време стаята, мрачна и мръсна. Изглежда, че тая въздишка ядоса още повече Николай.
— Аз познавам твоите и на Сергей Иванич аристократически възгледи. Зная, че той употребява всички сили на ума си, за да оправдае съществуващото зло.
— Не, защо говориш така за Сергей Иванич? — усмихнат рече Левин.
— Сергей Иванич ли? А ето защо! — изведнъж извика Николай Левин, като чу името на Сергей Иванич. — Ето защо… Но какво има да казвам? Само че… Защо си дошъл при мене? Ти презираш всичко това — прекрасно, тогава върви си, сбогом, върви! — викаше той, ставайки от стола. — Върви си, върви!
— Ни най-малко не презирам — плахо каза Константин Левин. — Аз дори не споря.
В това време Мария Николаевна се върна. Николай Левин сърдито я изгледа. Тя бързо пристъпи до него и му пошепна нещо.
— Аз съм болен, станал съм нервен — рече Николай Левин, като се поуспокои и дишаше тежко, — а ти ми говориш за Сергей Иванич и за статията му. Тя е такава глупост, такава лъжа, такава самоизмама. Какво може да пише за справедливостта човек, който не я познава? Четохте ли статията му? — обърна се той към Крицки, седна отново до масата и започна да разчиства разпилените по нея цигари.
— Не съм я чел — мрачно каза Крицки, който очевидно не искаше да влиза в разговор.
— Защо? — ядосан се обърна Николай Левин сега пък към Крицки.
— Защото не смятам за необходимо да си губя времето за това.
— Но, позволете, отде пък знаете, че ще изгубите времето си? За мнозина тая статия е недостъпна, сиреч не е за тях. Но за мене е друго, аз прозирам мислите му и зная защо статията е слаба.