Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той слушаше Агафия Михайловна, която му разправяше, че Прохор забравил Бога, пиел до провала с парите, които Левин му бе дал да си купи кон, и набил до смърт жена си: слушаше, четеше книгата и си спомняше целия ход на мислите, породени от четенето. Това бе книгата на Тиндал за топлината. Той си спомняше критиките си върху Тиндал за неговото самодоволство от умението да прави опити и за това, че му липсва философски поглед. И изведнъж изплува радостната мисъл: „След две години в стадото си ще имам две холандски крави. Пава може да е още жива, ще имам дванадесет дъщери от Беркут, а като тръгнат пред тях тия три — чудо ще бъде!“ Той пак се залови за книгата.
„Е добре, електричеството и топлината са едно и също нещо; но може ли в уравнението при разрешаване на въпроса да се постави една величина вместо друга? Не. Тогава? Връзката между всички сили на природата и без това се чувствува инстинктивно… Особено приятно ще бъде, когато дъщерята на Пава стане червеникава крава с бели петна и към цялото стадо се прибавят тия три… Отлично! Да излезем с жена ми и с гостите да посрещнем стадото… Жена ми ще каже: «Ние с Костя гледахме като дете това теленце.» — «Как може това да ви интересува толкова?» — ще попита гостенинът. «Всичко, което интересува него, интересува и мене.» Но коя е тя? — И той си спомни за станалото в Москва… — Е, какво да се прави?… Аз не съм виновен. Но сега всичко ще тръгне поновому. Празна работа е, че животът, че миналото не ще допуснат това. Трябва да се боря, за да мога да живея по-добре, много по-добре…“ Той повдигна глава и се замисли. Старата Ласка, на която радостта от пристигането му още не бе преминала напълно и която тичаше, за да полае навън, се върна, като размахваше опашка, и внесе струя въздух, приближи се до него и пъхнала глава под ръката му, жално квичеше и чакаше да я погали.
— Само дето не може да приказва — каза Агафия Михайловна. — Куче е, но разбира, че господарят му е пристигнал и му е мъчно.
— Защо ще ми е мъчно?
— Та нима аз не виждам, господарю? Отдавна познавам господарите си. От малка още съм расла при господари. Нищо, господарю. Стига човек да е здрав и да е чиста съвестта му.
Левин втренчено я погледна, като се чудеше как е могла да разбере мисълта му.
— Е, да ви донеса ли още чай? — попита тя, взе чашата и излезе.
Ласка все пъхаше глава под ръката му. Той я погали и тя се сви на кълбо в краката му, като сложи глава върху протегнатия си заден крак. И в знак, че сега всичко е хубаво и благополучно, тя леко разтвори уста, помляска и като прилепи по-добре лепкавите си устни около старите си зъби, утихна в блажено спокойствие. Левин внимателно следеше това нейно последно движение.
„Така и аз трябва да направя! — каза си той. — Така и аз трябва да направя! Нищо… Всичко е хубаво.“
XXVIII
Рано сутринта след бала Ана Аркадиевна телеграфира на мъжа си, че си заминава от Москва същия ден.
— Не, трябва, трябва да си замина — обясни тя на снаха си промяната в своето намерение с такъв тон, сякаш си спомни за безброй много работи, — не, по-добре да си замина днес!
Степан Аркадич не обядва в къщи, но обеща да дойде да изпрати сестра си в седем часа.
Кити също не дойде, а съобщи с една бележка, че я боли главата. Доли и Ана обядваха сами с децата и англичанката. Дали защото децата са непостоянни, или пък долавят нещата, та почувствуваха, че тоя ден Ана съвсем не е такава, не се занимава вече с тях както по-рано, когато толкова я бяха обикнали, но те изведнъж прекъснаха играта с леля си и любовта си към нея и никак не ги интересуваше, че тя си заминава. Цялата сутрин Ана бе заета с приготовления за заминаването си. Тя писа писъмца до московските си познати, записваше сметките си и прибираше нещата. Изобщо на Доли се струваше, че тя не е спокойна, а е обзета от такива грижи, които Доли познаваше добре по себе си и които не обземат човек без причина и в повечето случаи прикриват недоволството от себе си. След обеда Ана отиде да се облича в стаята си и Доли тръгна след нея.
— Колко си странна днес! — каза й Доли.
— Аз ли? Така ли намираш? Не съм странна, а лоша. Това се случва с мене. Все ми се иска да плача. Това е много глупаво, но ми минава — бързо каза Ана и наведе почервенялото си лице над малката чантичка, в която прибираше нощната си шапчица и батистените кърпички.