Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
— Объркани мисли — ето какво е! — дрезгаво каза Ара. — Той не е виновен!
— Ами — защити се Джим, — Аз говоря, а пък съм дракон.
— Не говорят ли драконите там, откъдето идвате, сър Джеймс? — попита Даниел.
— Там, откъдето идвам, няма дрякони.
— Тогава какво те накара да решиш, че те не говорят? — обади се Ара. — Претоварил си мозъка си, Горбаш, това е проблемът. Опитай се да не мислиш за малко.
— Има вълци там, откъдето идвам — обърна се Джим към него, — и те не говорят.
— Вълците не говорят? Горбаш, ти си се объркал. Колко вълка познаваш?
— Всъщност не познавам нито един. Но съм виждал в… искам да кажа на…
Джим моментално се сети, че думите „зоопарк“ или „филм“ няма да значат за тримата пред него повече отколкото „номерът на социалната застраховка“ за рицаря. На какъвто и език да говореше, те щяха да бъдат само безсмислени звуци.
— Ами бръмбарите? — попита отчаяно той. — Когато бях при Каролинус, той изсипа малко вода на земята и един бръмбар излезе на повърхността и проговори.
— Хайде, хайде, сър Джеймс — каза Брайън. — Магия, естествено. Сигурно е било магия. Бръмбарите не говорят повече от язовците.
— О-о, добре — отвърна безпомощно Джим. Той се отказа. — Няма значение. Както отбеляза Ара, може би съм се преуморил. Нека да забравим за това и да продължим.
Тръгнаха отново по пътя. Внезапен дъжд ги застигна неочаквано. Отначало, когато капките заплющяха силно около тях, Джим се огледа за подслон, но видя, че тримата му спътници не обръщаха никакво внимание на дъжда. После установи, че бронираната му кожа изобщо не усеща влагата и реши също да го пренебрегне. След малко дъждът спря и слънцето се опита да пробие отново.
Поглеждайки небето на запад, Джим предположи, че е около пет следобед — Брайън и Даниел вероятно щяха да го определят като време между деветия час и повечерие според молитвените часове, използувани най-често в католицизма през Средновековието. Джим моментално зарови в паметта си и си ги припомни. Най-ранният бе утреня — в полунощ. После идваше изобразителни — при първия утринен лъч, някъде преди или след пет сутринта в зависимост от годишния сезон. Следваха: първият час — при изгрев, да речем в шест; третият час — късно сутрин, например в девет; шестият час — на обяд; деветият час — в средата на следобеда, в три часа; вечерня — при залез, в пет следобед или по-късно, и накрая повечерие — преди лягане, което вероятно беше най-много един час след залез, особено ако си монах и трябва да предвидиш ставането в полунощ.
Бе се задълбочил дотук, когато Ара рязко вдигна нос във въздуха.
— Мирише ми на дим — каза той.
Джим подуши бриза, който духаше попътно, а не срещу тях. Драконското му обоняние бе малко по-слабо от това на вълка, така че можа да помирише дима, след като му бяха насочили вниманието. Щом като го подушваха при попътен вятър, който отнасяше миризмата, означаваше, че това, което гори, е съвсем близо пред тях.
Ара затича в тръст, а Брайън сръга коня си, за да не изостане. Джим ускори крачка, Даниел тичаше с лекота до него. След малко излязоха от гората и спряха, като се озоваха на една полянка в началото на два реда колиби, направени от плет и кал, с тръстикови покриви. Няколко от тях все още димяха. Краткотрайният дъжд бе паднал и тук и върху почернялата земя между колибите личаха отпечатъци от стъпки, разкаляни от водата. От дърветата и покривите все още капеше. Въздухът бе ефирен и влажен. Сега миризмата се чувстваше силно. Димът бе застинал неподвижно с утихването на вятъра.
В селото, ако можеше да се нарече така, цареше тишина, всичко бе замряло.
Като се изключеше пожарът в няколкото колиби, впоследствие угасен от дъжда, абсолютно нищо не се случваше. Единствените хора — четирима или петима, бяха заспали на улицата или на прага на колибите. На десетина крачки от Джим, който си проправи път покрай Брайън и Ара, за да погледне по-добре, лежеше момиче в роба от груб кафяв плат. Беше обърната на една страна с гръб към тях и черната й коса се разпиляваше в калта.
Джим се втренчи. Може би хората тук са имали някакъв празник, на който така са се опиянили, че не са могли да се събудят дори за да угасят пламъците, избухнали в мизерните им жилища вследствие на пиянски инцидент. Направи още една крачка към момичето, за да я събуди и попита. В този момент петнайсетина мъже на коне със стоманени шлемове, полуброни и извадени саби изкочиха измежду последните колиби в другия край на селото и се насочиха към Джим и останалите.
Събитията започнаха да се сменят рязко пред очите му като кадри от повредена кинолента. Изведнъж видя цялото селце преобразено — хората, налягали наоколо, не бяха заспали, а мъртви, избити и техните убийци стояха на другия край на селската улица. Направи трета крачка и погледна мъртвото момиче пред себе си. Оттук видя ръцете й — без пръсти, протегнати напред. Бяха отрязани от китките.