Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Да — отговори Люсиен.
— Ще гръмна аз, а след това ти. Първият изстрел ще го накара да се вслуша във втория.
Момчетата дадоха два изстрела, като чакаха по пет минути след всеки изстрел, но отговор нямаше.
— Значи той е много далече — забеляза Люсиен. — В тази местност звукът се чува на голямо разстояние.
— Да накладем огън — предложи Базил.
Събраха съчки и сухи листа, натрупаха всичко на висока купчина, която покриха със зелени клони и испански мъх. Когато всичко пламна, нагоре се издигна гъст дим. Братята стояха и мълчаливо оглеждаха прерията.
— Той навярно е много далече — каза Люсиен. — Този дим може да се види от петнадесет километра.
— Нищо чудно да е и по-далече. По време на лов често се случва.
— А може би и той търси собствените си следи!
— Едва ли. Още е неопитен и по-добре да не прави това.
— Защо? — попита Люсиен.
— Защото тогава по-трудно бихме го намерили.
— Вярно.
Момчетата замълчаха и дълго се вглеждаха в прерията с израз на ужас по лицата си.
— Все още го няма — с мъка произнесе Люсиен.
— Да. Отдавна би могъл да се върне, ако е видял дима. Да вървим да го търсим.
Братята тръгнаха към конете. Погледът на Базил падна върху Маренго и лицето му светна.
— Колко време изгубихме напразно! — извика той. — По-скоро на път, Люсиен!…
— Какво има? — учудено попита Люсиен.
— Не разпитвай, сетих се нещо. Но да не губим време, всяка минута е скъпа!
— Ще оставим ли Жанет?
— Разбира се, Франсоа може да се върне.
— А ако се върне, как ще разбере къде сме?
— Прав си. Дай ми молив и хартия. Аз ще му пиша, а ти вържи Жанет.
Базил написа следното:
Франсоа, ние отиваме да те търсим. Остани тук при Жанет.
След това закачи листа на видно място на едно дърво и скочи на коня си. Люсиен последва примера на брат си и тръгна след него, а Маренго затича след тях.
Глава седма
Момчетата тръгнаха към мястото, където за пръв път видяха пуйките. Оттук Франсоа беше завил наляво, но имаше толкова много конски следи, щото беше трудно да се различат едни от други.
— Чакай — извика Люсиен, — аз видях как Франсоа зави към гази горичка. Да отидем там, може би ще успеем да отделим следите му от другите. Те приближиха до дърветата, за които говореше Люсиен.
— Ти си прав — възкликна Базил. — Минавал е тук, ясно виждам следите му!
Базил слезе от коня и започна внимателно да разглежда следите.
— Сега ги разпознавам сред хиляди други — каза той, като изправи. — Маренго!
Кучето се приближи до Базил, който държеше в ръка червеното одеяло на Франсоа. Момчето го подаде на Маренго, за да го подуши. След това Базил пак метна одеялото на седлото си, наведе се и показа с ръка по тревата, за да обясни на кучето по коя посока да тича. То изскимтя и се понесе по следите. Базил скочи на седлото и извика:
— Напред, Люсиен, не трябва да губим от очи кучето — всичко зависи от това. И трябва добре да запомним откъде да се вържем, за да не се заблудим и ние.
При тези думи най-големият брат пречупи една клонка от дървото, покрай което минаваха.
Кучето дълго тича почти по права линия. Момчетата препускаха след него, наблюдавайки го внимателно. Поспирваха нарядко, за да оставят следа на някое дърво. Кучето премина горичката, после пак потича в права посока, след което започна да описва кръгове. Изведнъж спря и започна да рови с муцуна нещо, което се оказа купчина пера.
— Навярно тук Франсоа е убил пуяка — обади се Базил. — Дано Маренго е на вярна следа!
Кучето пак се понесе напред — момчетата го последваха развълнувани. Знаеха, че настъпва решителната минута и всичко зависи от това, ще намери ли Маренго по-нататъшните дири.
Той започна да се лута из множеството пресичащи се стъпки, след което пак се върна на предишното място и внезапно започна да вие.
Братята знаеха, че това е лош признак, и мълчаха, а кучето отново хукна, този път към прерията.
— Боже мой! — извика изплашено Базил. — Маренго пак отива в старата посока!
Кучето отново спря и зави, а когато Базил го повика, то пак се залута. Братята се спогледаха в отчаяние. Следите бяха изгубени.
— Почакай, има още надежда — каза Базил, скочи от коня и повика кучето.
Маренго дотърча при господаря си. Момъкът вървеше бавно и внимателно разглеждаше следите по земята. Като измина седемстотин-осемстотин крачки, попадна на следи от коня на Франсоа, които му се видяха по-пресни, и Маренго отново хукна из прерията. Момчетата препуснаха след него.