![Натиснете Enter ако смеете… [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/6/2/natisnete-enter-ako-smeete-bg-download.jpg)
Натиснете Enter ако смеете… [bg]
- Автор: Лавджой Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Зафирова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Натиснете Enter ако смеете… [bg]». Краткое содержание книги:
Във Великобритания Харолд Торънс от престижната лондонска Търговска банка не можеше да бъде притиснат до стената от идиотските технологични щуротии. Той беше сигурен, че нещо такова рано или късно ще се случи.
Сега разговаряше с вицепрезидента, който отговаряше за междубанковите трансфери.
— Много добре. Ако не можем да прехвърлим парите — които между другото бяха двадесет милиона лири — по електронен път, тогава ще го направим както в доброто старо време. И това, по мое лично мнение, въпреки всичко си е за предпочитане. Наемете подходяща фирма за охрана и дайте необходимите нареждания.
— Сър Харолд, страхувам се, че това е абсолютно невъзможно.
— Е, млади човече, забравяте, че аз съм от старата школа. Няма невъзможни неща, стига човек да иска да намери решението.
— Би било добре, ако наистина е така, сър Харолд. Но разбирате ли, ние всъщност не разполагаме с двадесет милиона лири. Това количество надвишава обичайния ни резерв. Фондовете трябваше да постъпят по сметките ни от „Чейс Манхатън“, а те не могат да ни ги преведат…
„Чейс Манхатън“ също беше в безизходица. Бил Фореш, ръководител на компютърните операции, няколко пъти опита да извърши трансфера, поискан от Търговска банка, Лондон. Беше стигнал дотам, че би им изпратил двойно по-голямо количество, ако можеше да го направи.
Всъщност трансферът не беше толкова проста работа. Половината от парите бяха вложени в девет банки в Южна Африка, а балансът се разпределяше между седем европейски финансови институции.
Фореш свика извънредно заседание. Присъстваха всички вицепрезиденти, техните съветници и съветниците на съветниците.
— Дами и господа, аз лично нищо не разбирам. Разговарях по телефона с всички банки, от които зависи трансферът. Те са готови да сътрудничат. Съгласни са с обема на сумите в нашите депозити до последната нула и въпреки всичко всеки път, когато подадем команда за електронен трансфер на фондовете, тя се отхвърля.
— И кой по-точно я отхвърля? — попита изпълнителният вицепрезидент.
Фореш не се опита да скрие истината.
— Откъде, по дяволите, да знам?!…
В щабквартирата на НАТО в Брюксел шефове от различни националности, които се славеха с хладнокръвие и студен разум, сега бяха обхванати от паника. Цели седем часа те бяха слепи и глухи, без да имат представа какво може да се случи във вражеските територии, за които носеха отговорност. Информацията от разузнавателните операции не можеше да достига до тях. Разработването на военни стратегии беше замразено. Телефоните предлагаха само гробовно мълчание. Портативните радиостанции работеха, но големите предаватели можеха да приемат само обикновени радиовълни. Сателитните връзки се разпадаха. Може би бяха подложени на атака. Нямаше как да разберат. Побеснелите офицери пришпорваха техниците чак до ранните сутрешни часове, но отговорът така и не се намери.
Когато работата на системите беше възстановена, машините забълваха купища съобщения, които трябваше да се декодират. Висшите офицери получиха още толкова информация, предназначена за няколко европейски столици и военни организации.
В целия цивилизован свят репортерите, които първи разбраха какво става, се видяха в чудо. Те просто нямаше как да го съобщят в редакциите. А когато най-после успяха да се свържат с „Поуст“, „Хералд“, „Таймс“ и „Диспетч“, историята вече не беше тайна за никого.
Но един репортер на „Лос Анджелис Таймс“ все пак откри нещо, което замести търсената сензация. Той случайно затиснал ръката си с вратата на автомобила, решил да се обади в болницата и така изненадващо установил, че телефоните за връзка със службите за спешна медицинска помощ функционират без всякакви проблеми.
Други няколко милиона души щяха да открият колко са зависими от телефоните си.
След пътуването Нейтън Грей поспа само пет часа, после веднага се върна в кабинета си в центъра „Пийчтрий“. „Компсистемс“ заемаше четири етажа от високата сграда. Грей се беше разположил на най-горния. Само за себе си той разполагаше с почти толкова пространство, колкото беше малката къща на родителите му в Монтана. Понякога този факт гризеше съвестта му.