Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Тя му хвърля възмутен поглед, сякаш се е отнесъл безобразно с нея, но Уилям счита, че второ извинение би било вече прекалено. Би трябвало да има някаква горна граница на търпимостта на мъжете към деликатния начин на придвижване на дамите.
Уилям продължава припряно напред, покрай дългата, богато украсена желязна решетка — паркът е частен и Уилям е един от притежателите на ключ за него. Отдавна е забравил къде е пъхнал този ключ — напоследък не обръща внимание на пастелните листенца на цветята, на вечнозелените растения и мраморните фонтани, чиито струи блещукат така привлекателно зад решетките от ковано желязо. Разбира се, навремето, когато Агнес все още беше добре, той понякога я извеждаше на чист въздух в парка, за да й докаже, че Нотинг Хил въпреки всичко може да бъде приятно място, но сега…
Той забавя крачка. Красивата къща малко по-нататък по улицата е домът на семейство Ракъм — неговата къща, тъй да се каже. Вътре лежи и го чака жена му, която постоянно му създава проблеми, чака го и неблагодарната прислуга, както и купчина непрегледани документи, от които (колкото и да е възмутително!) зависи цялото му бъдеще! Той си поема дълбоко дъх и продължава напред.
И ето я първата пречка, дори още преди да е стъпил в собствения си двор. Точно пред входната врата седи някакво куче — действително, доста дребно, но е нащрек, като че ли предлага услугите си като пазач. Помахва с опашка и кима, когато Уилям пристъпва към него. Мелез е, разбира се. Приличните кучета не се мотаят сами по улиците.
— Махай се — изръмжава Уилям, но кучето не помръдва.
— Махай се! — изръмжава той отново, но кучето е упорито, или объркано, или глупаво. Кой може да знае какво се върти в главата на едно куче? (Всъщност навремето, докато следваше в Кеймбридж, самият Уилям публикува монография под заглавието „Куче или каналия — да обясним разликите“). Само че част от нея написа Бодли. Уилям отваря портата и влиза бързо, изтиквайки встрани кучето с голямата желязна решетка.
Останало отвън, животното приема това като обида. Изправя се на задни крака, започва да драска с предни лапи по железните плетеници, и лае с все сила, докато Уилям върви по стръмната пътека към входната врата на собствения си дом.
Тези последни стъпки от пътя към дома го изтощават повече от всичко останало. Моравата от двете страни на алеята не е подстригвана от месеци. Частната входна алея води към помещение за карета, в което няма нито една карета, и конюшня без коне — което му напомня единствено за сизифовия труд, който му предстои.
А кучето не спира да лае.
Не би трябвало да бъде необходимо човек да дърпа шнура на звънеца повече от веднъж — особено ако звъни на вратата на собствения си дом. Правила като това би трябвало да бъдат татуирани по дланите на прислужниците — може би в такъв случай ще се научат да ги спазват. Но Уилям вече вдига ръка, за да позвъни за трети път, когато най-сетне Лети се появява на прага.
— Добър ден, господин Ракъм — казва тя със сияйна усмивка.
Той профучава покрай нея. Едва се въздържа да не я наругае, но се опасява, че ако го стори, тя ще изтъкне като извинение многобройните си нови задължения. (Всъщност подобно оправдание никога не би се отронило от устните на Лети, и добре би било Уилям да осъзнае овчето й покорство, вместо да го бърка с киселото привидно примирение на Клара).
Докато Ракъм се изкачва с тежки стъпки по стълбите, усмивката на Лети избледнява; явно отново е разочаровала с нещо господаря. Толкова я хвалеше навремето, когато уволни Тили, но оттогава… Тя прехапва устни и затваря външната врата, колкото е възможно по-тихо.
В действителност, каквото и да направи, тя няма да успее да подобри настроението на Уилям. Новата й длъжност я е превърнала от човешко същество, макар и от по-нисш вид, в живо, дишащо, мъчително напомняне на болезнен факт, пред който няма как да си затвори очите — че преди да уволни Тили, е разполагал и с горнична, и с прислужница за долния етаж, а сега има само една. Ракъм знае, че това е елементарна аритметика на общественото положение, от която разбират и децата — каква му е ползата тогава от веселото хилене на Лети? Или се преструва, или е по-глупава и от малко дете.
Всеки път, когато Уилям реши да я заговори, той си припомня окуражителната си реч, с която й обясни как ще вървят нещата занапред, как настоятелно подчертаваше, че всъщност я „повишава“, че да получава с един паунд повече е привилегия, тъй като всичко, което вършела „лошата Тили“, можела да свърши и Лети, при това много по-добре. В крайна сметка домът на семейство Ракъм е вече значително по-лесен за поддръжка, защото господарят се прибира много по-рядко, а господарката почти никога не става от леглото — нали? Пълни глупости, които Лети обаче прие без възражения — макар че изпита огромно облекчение, Уилям не можеше да не я презира за лековерието.