Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Ако… ако това момиче е толкова изискано — разсъждава той, — как тъй ще се съгласява на такива неща?
— Шугър прави всичко, сър. Нищо не отказва. Нищичко. Всички го знаят, сър. Ако някое по-обикновено момиче не може да задоволи специалните изисквания на джентълмена, пращат го при Шугър.
Уилям изсумтява мрачно и недоверчиво, но дълбоко в себе си е впечатлен от името.
— Е — усмихва се той морно, — благодаря ви за съвета.
— После ще сте ми по-благодарни, сър — отвръща Алис.
Озовал се сам във вонящата уличка зад публичния дом, Уилям свива юмруци. Вече не се гневи на Клеър и Алис; на тях вече им е простено, те вече са почти забравени, натикани като нежелани вещи в тъмен килер, в който той никога вече няма да влезе. Но раздразнението не го е напуснало.
„Не бива да се лишавам“ — казва той на глас — по-скоро почти на глас. Фразата е на върха на езика му, отеква високо и ясно в съзнанието му, но го възпира единствено опасението, че думите „Не бива да се лишавам!“, произнесени на висок глас на някаква уличка близо до Друри Лейн биха могли да предизвикат грубоват присмех у минувачите.
За Уилям е повече от ясно, че трябва незабавно да продължи към Силвър Стрийт и да настоява за среща с Шугър. Нищо по-просто от това. Той е в града, тя също; качва се на омнибуса, който ще го отведе надолу по Оксфорд Стрийт, после на още един, който минава по Риджънт Стрийт, и той ще го докара почти до крайната цел!
Ракъм се упътва бързо към Ню Оксфорд Стрийт, и сякаш вселената е впечатлена — не, по-скоро принудена към подчинение — от непоклатимостта на неговото решение, омнибусът се появява почти веднага и той се качва незабавно, преди нещо да е охладило порива му.
„Госпожа Кастауей. Шугър. Ще настоявам за Шугър и няма да приемам никакви извинения.“
Но когато Уилям сяда в омнибуса и улицата навън с потъмнелите от сажди прозорци на сградите се превръща в нещо като подвижна панорама, решителността му започва да избледнява. Като начало, купуването на билет му припомни колко пари е изхарчил вече за новата шапка (да не споменаваме по-дребните разходи — за Алис и… онази, как й беше името). Откъде да знае колко пари ще струва онова момиче, Шугър? По улиците около Голдън Скуеър има всякакви публични домове — някои луксозни, други мизерни. Ами ако момичето поиска повече, отколкото той носи в себе си?
Уилям вдига поглед към пътниците на пейката срещу него — дремещи стари изкопаеми и претруфено навлечени матрони — и забелязва колко живи и истински изглеждат те на фона на света отвъд помътнелите стъкла на прозорците. Нима за него има някакъв избор? Може ли да стори нещо друго, освен да остане на мястото си — пътник сред другите пътници, докато конете, впрегнати в омнибуса, не го откарат там, където му е мястото, в Нотинг Хил?
Освен това, като че ли е време да се прибира у дома. Очакват го неотложни ангажименти — които заслужават вниманието му значително повече от онова въгленче похот, което тлее вътре в него. Тази Шугър, която и каквато и да е, може само да го оскубе допълнително, докато няколко часа, прекарани в добросъвестен умствен труд, могат да го спасят от мизерията.
Уилям се взира пред себе си, без да вижда, потънал в размисли; внезапно забелязва, че някаква престаряла госпожа с лице като сушена слива се взира упорито в него. „Какво невъзпитано същество!“ мисли тя несъмнено. Той свежда глава пред безмълвния й укор и остава героично на мястото си, когато омнибуса минава, тракайки с колелетата, покрай Риджънт Съркъс. Позволил си е една екстравагантна постъпка за деня; доказал е своето. Сега се обляга назад, притваря очи и дреме спокойно през остатъка от пътя.
— Вилите в Чепстоооууу! — провиква се проточено кондукторът. Уилям се буди стреснато. Междувременно светът се е раззеленил — наоколо вече няма толкова много сгради. Това е Нотинг Хил, потънал в следобедна дрямка под лъчите на слънцето. Лондон е останал някъде назад.
Примигващ, уморен, Уилям слиза от омнибуса точно зад някаква дама, която не познава. Той всъщност почти се блъсва в нея, притиснат зад шлейфа й на черни и оранжеви райета. В друг момент тя можеше и да му се стори привлекателна, но вече са прекалено близо до дома, пък и той все още се измъчва от копнеж по Шугър.
— Извинете, мадам — казва той и я подминава, защото тя се движи със скоростта на охлюв.