Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Докато Уилям се отдава на такива мрачни размисли, нека ви разкажа нещо за Клеър и Алис. Те са проститутки в най-точния и най-жалък смисъл на тази дума. Което ще рече, че са пристигнали в Лондон девствени и невинни, и са били подмамени от една съдържателка на публичен дом с най-старата и сигурна стратегия. Причакала ги на гарата и им предложила удобна квартира в този страшен и непознат голям град, а после им откраднала парите и дрехите. Останали без пукната пара и напълно безпомощни, момичетата започнали работа в публичния дом, заедно с няколко други — жертви на подобна измама или купени от родители и настойници. Оттогава работят тук срещу хубави нови дрехи и храна два пъти дневно. Охранява ги един бияч на задното стълбище — а отпред пази съдържателката, така че те дори не са в състояние да разберат дали получават малко или много за труда си.
Най-сетне настава мигът, когато Уилям Ракъм е поканен да се качи горе. Той влиза в стаята на Клеър и Алис и установява, че тя е миниатюрно квадратно помещение. По всички стени до пода се спускат провлечени червени завеси, същите завеси покриват и единствения прозорец, така че клаустрофобичната стая не вижда слънчева светлина и се осветява само от свещи. Светлината е жълтеникава, вътре е горещо и задушно. По протрития персийски килим са разхвърляни плоски кадифени възглавници, а над голямото легло в стил рококо виси снимка в пищна рамка, на която гола жена подскача около имитация на майско дърво на закрито.
Клеър и Алис, облечени в обикновени бели нощници, седят една до друга на леглото, скръстили хубавите си малки ръчички в скутовете.
— Добре дошъл, сър — изпяват те в хор.
Може и да говорят в хор, но очевидно не са близначки. Ако започнем да изпадаме в педантизъм, не са и момичета — Уилям се убеждава в това, когато смъква нощницата на Алис. Долната част на гърдите й не се издига нагоре над талията, а се разлива върху гръдния кош. По розовата плът около вулвата й се забелязват издайнически тъмни сенки, пък и устните й отдавна вече не наподобяват на розова пъпка, а са напълно разцъфнала роза.
Нещо по-лошо — тя се държи като обикновена, посредствена уличница. Хубаво щеше да бъде да прояви някакво любопитство, като малко кученце — но това заучено покорство, което му напомня на обучен лабрадор, който се обръща по гръб и маха с лапи, му действа потискащо. Дявол да го вземе! Нима наистина никъде не може да получи нещо наистина изключително срещу парите си? Нима наистина, за да осъществиш мечтите си, трябва задължително да плащаш като крал! Нима единствената цел на съвременния свят е да унищожава идеалите и да поощрява цинизма?
Докато Алис увива тяло около неговото в лепкавата горещина, Уилям внезапно е обзет от желание да избяга. Няма значение, че ще е пропилял парите, без да получи нещо срещу тях. За миг дори се дръпва, опитва се да се измъкне, но няма как да убеди и ерекцията да се подчини на решението му. Затова решава да се възползва от наличностите, смъква и нощницата на Клеър и установява, че тя е по-млада от Алис, със заострени гърди и нежни, издути зърна, розови като цвят на зюмбюл.
Донякъде окуражи от гледката, Уилям се хваща на работа, изтънен от вдъхновение, от страстно желание да пропъди мъките и понесените оскърбления. Трябва да намери някакъв отговор, решение на мъчителните проблеми — и ще го стори, стига само да преодолее препятствията, издигнати от плътта. Нахлува в телата им с такова истерично ожесточение, че на моменти губи представа за това, което прави — като изпаднал в заслепяваща ярост воин, който вече не забелязва противниците си. Все пак, това за него са най-хубавите моменти.
Като изключим обаче такива трансцендентални проблясъци, не е толкова лесно да му се угоди. Момичетата не стават за нищо; не се движат така, както иска той, нямат желаните форми, желаните размери, дори плътта им не е такава, каквато би искал да бъде. Падат под него, когато иска от тях да носят тежестта на тялото му, залитат, когато им е казал да не мърдат, мигат, треперят и през цялото време мълчат по отвратителен начин. През по-голямата част от времето Уилям има чувството, че е сам в стаята — насаме с шума от собственото си дишане, с абсурдния шум, който се чува, когато кракът му ритва една от възглавниците по килима, глухото, ритмичното скърцане на пружините, комичното „кхъ-кхъ“ на собствената му алергична кашлица.