Целуната от сянката

— Не говориш сериозно.

— Не зная. Училището сякаш се придържа към правила и политика, които нямат нищо общо с реалния живот. Видях как е навън, другарю. Бях направо в убежището на чудовището. Въобще… не съм уверена дали тази практика действително ще ни подготви за живота.

Очаквах Дмитрий да оспори казаното от мен, но за моя изненада той каза само:

— До известна степен съм съгласен с теб.

Замалко да се спъна, докато влизахме в едното от двете спални общежития на мороите от началните курсове. Фоайето приличаше много на фоайетата на сградите за по-горните курсове.

— Наистина ли?

— Наистина — кимна ми той с лека усмивка. — Само да отбележа обаче, че не съм съгласен новаците да бъдат подлагани на сурови изпитания в реални условия, когато са още само на десет години или малко по-големи, но понякога си мисля, че практиката трябва да се провежда при условия, по-близки до реалните. През първата си година като пазител научих може би повече, отколкото през цялото ми обучение. Е, да… може би не е съвсем така. Но съм абсолютно съгласен, че това е съвсем различна ситуация.

Разменихме си погледи, радостни, че постигнахме съгласие. В мен се надигна топла вълна и бързо уталожи гнева ми. Дмитрий разбираше недоволството ми от системата, но освен това Дмитрий чудесно разбираше и самата мен. Той се огледа, но бюрото на дежурния до входа беше празно. Във фоайето имаше само няколко тийнейджъри, от най-малките, увлечени в разговор.

— Ох — изпъшках аз, уморена от тежестта на кашона в ръцете ми. — Това е общежитието на средните курсове. Спалните на началните курсове са в съседното.

— Да, но госпожа Дейвис живее в тази сграда. Ще се опитам да я открия и да разбера къде иска да ги оставим. — Остави внимателно своя кашон на пода. — Сега ще се върна.

Проследих го как се отдалечи и седнах върху моя кашон. Облегнах се на стената, огледах се наоколо и едва не подскочих, като видях едно момиче от мороите само на няколко метра от мен. Стоеше там толкова неподвижна, че отначало въобще не я забелязах. Имаше вид на тринайсет или четиринайсетгодишна, но беше висока, много по-висока от мен. И понеже притежаваше типичното за мороите слабо телосложение, от това имаше вид на още по-висока. Косата й беше кестенява, къдрава, а лицето й беше осеяно с лунички — рядко срещани сред мороите. Като забеляза, че я гледам, очите й се разшириха.

— О, боже! Ти си Роуз Хатауей, нали?

— Да — отвърнах, изненадана, че ме разпозна. — Познаваме ли се?

— Всички те познават. Искам да кажа, че всеки е чувал за теб. Ти си тази, която е избягала оттук. А после, когато си се върнала, си убила онези стригои. Толкова е яко. Имаш ли татуирани мълнии? — изрече всичко това на един дъх и накрая едва си пое въздух.