Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Докато наблюдавам как някой вампир се храни, обикновено си спомням как двете с Лиса избягахме от Академията и как й позволявах да се захранва от мен. Никога не достигнах до налудничавата пристрастеност на захранващите, но за кратко изпитах небивало наслаждение. Исках го по начин, който не бих признала пред никой. В нашия свят само хората дават кръв. Дампирите, които го правят, се възприемат като евтини и лишени от достойнство.
Сега, когато видех как един вампир се храни, вече не мислех за блажените усещания, които изпитвах тогава. Вместо това мислено се пренасях назад във времето, в Споукан, където нашият похитител, стригоят Исая пиеше кръвта на Еди. Чувството, което се надигна у мен, нямаше нищо общо с насладата. Еди беше страдал ужасно, а аз не можех да направя нищо друго, освен да седя там и само да гледам. Отвърнах се с гримаса от Кристиан и Алис.
Когато излязохме от помещението на захранващите, Кристиан ми изглеждаше по-оживен и развълнуван.
— Предстои ни приятен уикенд, Роуз, без учебни занятия, а ти ще имаш свободен ден.
— Не — опровергах го веднага, макар че почти бях забравила какво ме очакваше. По дяволите. Защо ми напомни? Почти бях започнала да се чувствам по-добре след инцидента със Стан. Въздъхнах горчиво. — Предстои ми да полагам общественополезен труд.
Глава 9
С толкова много морои, които можеха да проследят корените на своето родословие сред земите на Източна Европа, източноправославното християнство беше най-разпространената религия в кампуса. Бяха представени и други религии, дори, бих казала, всичките съществуващи религии, обаче на църковните служби присъстваха само около половината от учениците. Лиса беше една от тях. Посещаваше редовно неделните литургии, защото бе вярваща. Присъстваше и Кристиан. Но само защото тя ходеше на църква, пък и това му помагаше да изглежда добре в очите на обществото, като намаляваше опасенията на същото това общество, че може да се превърне в стригой. И тъй като стригоите не можеха да стъпват на свята земя, редовното посещаване на службите в църквата помагаше на Кристиан да подобри репутацията си.
Ако не се случеше да се успя в неделя сутрин, и аз се появявах в църквата, но най-вече заради общуването с хората. След службата Лиса и приятелите ни обикновено се събираха заедно и се забавляваха, така че църквата служеше като удобно място за срещи. Ако Господ не одобряваше, че използвах храма Му като средство за подобряване на социалния ми живот, досега не ми го беше показал. Или пък Той просто изчакваше, преди да ме накаже.
Обаче тази неделя след края на службата трябваше да остана в параклиса, защото тъкмо там трябваше да положа своя общественополезен труд. Когато параклисът се изпразни, за своя изненада видях, че още някой беше останал заедно с мен: Дмитрий.
— Какво правиш тук? — попитах го.
— Реших, че може да се нуждаеш от помощ. Чух, че свещеникът си е наумил да почисти църквата.
— Да, но ти не си сред наказаните да чистят тук. Пък и днес е почивният ти ден. Ние — е, всички останали — през седмицата се бием, за да заслужим добри оценки, докато вие, пазителите, се сражавате през цялото време. — И наистина, сега забелязах, че Дмитрий също имаше няколко белези и синини — макар и не чак толкова много като Стан. Изтеклата седмица беше дълга за всички, а беше едва първата от шестте седмици на нашата практика.
— Какво друго да правя днес?
— Аз се сещам за стотици други занимания — отбелязах сухо. — Вероятно все има филм на Джон Уейн или някой подобен, който да не си гледал.
Дмитрий поклати глава.
— Не, няма. Всичките съм ги изгледал. Виж, свещеникът ни чака.
Обърнах се. Наистина отец Андрю стоеше пред входа и ни гледаше очаквателно. Беше съблякъл расото си, онова, по-скъпото, което носеше само през неделните служби, и сега стоеше пред нас само по най-обикновени панталони и риза. Имаше вид на мъж, готов да работи, и аз се запитах никой ли вече не смята неделята за ден за почивка и забавления.
Докато двамата с Дмитрий приближавахме към работните си места, се зачудих какво всъщност бе накарало Дмитрий да остане тук. Със сигурност той всъщност не искаше да работи през почивния си ден. Не бях свикнала на такова странно поведение от негова страна. Намеренията му обикновено бяха съвсем ясно разбираеми и затова си казах, че сигурно и за днешната ни среща ще се намери някакво просто обяснение. Само дето още не ми се бе изяснило.