Целуната от сянката

— Какъв е проблемът, ако идеите им са добри? — попитах аз.

— Тези идеи не са добри. Те не си знаят мястото. Някои от нас вече обмислят как да се защитим от това и да се грижим един за друг. Мисля, че ще ти допадне това, което се научихме да правим. В края на краищата ние сме тези, които в бъдеще ще трябва да взимат решенията, а не дампирите или мороите от нисшите слоеве. Ние сме елитът. Най-добрите. Присъедини се към нас и ние ще ти помогнем да бъдеш с Лиса.

Не успях да се сдържа и се разсмях. А Кристиан просто изглеждаше отвратен.

— Взимам си назад думите, които казах преди малко — отвърна той. — Това е нещото, което съм искал през целия си живот. Покана да се присъединя към вашия клуб.

Ралф, който беше по-едър и по-висок от останалите, пристъпи напред.

— Не се бъзикай с нас. Това е сериозно.

— Тогава и вие не се бъзикайте с мен — въздъхна Кристиан. — Ако наистина си мислите, че искам да се мъкна с вас, за да се опитвам да направя живота за някои морои, които и без това вече са разглезени и прекалено влюбени в себе си, още по-добър, тогава сте по-глупави, отколкото ви мислех. А аз ви мислех за много глупави.

По лицата на Джеси и Ралф се изписаха гняв и смущение, но за щастие тъкмо тогава извикаха името на Кристиан. Той изглеждаше доста ободрен, когато се насочихме към кабината. Явно конфронтацията с двама задници беше достатъчна, за да забрави тревогите за любовния си живот.

Тази вечер за захранваща на Кристиан беше определена една жена, Алис, най-възрастната от всички захранващи в кампуса. Повечето морои предпочитаха по-млади донори, но Кристиан, какъвто си беше особняк, я харесваше може би именно защото беше по-стара. Всъщност не беше чак толкова стара — малко над шейсетте, — но през живота си бе поела прекалено много ендорфини, които трайно я бяха увредили.

— Здравей, Роуз — каза ми тя, като извърна замъглените си сини очи към мен. — Ти обикновено не идваш с Кристиан. Да не би да си се скарала с Лиса?

— Не — отрекох аз. — Само промяна на декора.

— Декорът, значи — промърмори тя и погледна към близкия прозорец. Мороите поставяха затъмнени стъкла, за да не пропускат слънчевата светлина, и аз се съмнявах, че човешките очи можеха да видят нещо през тях. — Декорите винаги се променят. Нима още не си го забелязала?

— Не и нашият декор — каза Кристиан и седна до нея. — Този сняг няма скоро да се стопи, поне не и през следващите няколко месеца.

Тя въздъхна и го погледна раздразнено.

— Не говорех за пейзажа.

Кристиан ми се усмихна развеселено, след което се наведе и заби зъби в шията на Алис. Изражението на лицето й се отпусна и тя забрави за всичко останало, докато той пиеше от нея. Толкова дълго съм живяла сред вампири, че през половината време острите им кучешки зъби дори не ми правеха впечатление. Повечето морои наистина умеят много добре да ги прикриват. Само в мигове като този си спомнях за могъществото, което притежават вампирите.