Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Имаш право. Тя трябва да присъства там, но отново ти повтарям, че аз нищо не мога да направя по въпроса. Ти си мислиш, че зависи от мен, но не е така.
— Но ти направи ли всичко, което можеше? — Върнах се към думите на Ейдриън от съня, за това как може още нещо да се направи. — Ти имаш силно влияние. Трябва да има някаква възможност. Все някаква.
— Нямам чак толкова силно влияние, колкото си мислиш. Имам добра позиция тук, в Академията, но за останалата част от света на пазителите съм още твърде млад. И, да, аз наистина говорих в твоя подкрепа.
— Може би е трябвало да говориш с по-силен глас. Усетих как той се засегна. Обикновено би обсъдил всяка тема разумно, но не би ме окуражил, ако се държа гадно. Затова се опитах да се държа разумно. — Виктор знае за нас — казах му — И може да разкрие нещо.
— На този процес Виктор трябва да се тревожи за по-важни неща, отколкото за нас.
— Да, но ти го познаваш. Той не действа както някой нормален. Ако усети, че е изгубил всякаква надежда да се измъкне, може да реши да ни навреди заради желанието му да си отмъсти.
Никога не успях да събера сили, за да призная на Лиса за чувствата си към Дмитрий, ала най-злият ми враг го знаеше. Това беше по-странно дори от факта, че Ейдриън знаеше. Виктор се беше досетил, докато ни е наблюдавал и събирал информация. Предполагам, че един заклет злодей трябва да го бива в такива неща. Той никога не направи откритието си публично достояние. Вместо това го използва срещу нас чрез магията за съблазняване, която беше създал чрез неговия елемент — земя. Подобна магия не би сработила, ако помежду ни вече нямаше привличане. Магията само бе разрушила издигнатите от нас бариери. Двамата с Дмитрий се бяхме награбили един друг и оставаше съвсем малко, колкото един удар на сърцето, за да стигнем докрай. Беше много хитър ход от страна на Виктор да ни отвлече вниманието, без да използва насилие. Защото ако някой се беше опитал да ни нападне, щяхме да окажем много силна съпротива. Но да ни остави да се поддадем на взаимното ни увлечение? Трудно ни беше да се преборим с това.
Дмитрий остана смълчан за кратко. Знаех, че е съгласен с мен.
— В такъв случай ще се наложи да се справим с това по най-добрия начин — изрече накрая. — Но ако Виктор смята да ни издаде, ще го направи, независимо дали ти ще свидетелстваш, или не.
Не казах нищо повече, докато не стигнахме до църквата. Там отец Андрю ни съобщи, че след като проверил още няколко кашона, решил, че още един трябва да бъде отнесен на госпожа Дейвис.
— Аз ще го занеса — заявих хладно на Дмитрий, след като свещеникът се отдалечи от нас. — Не си длъжен да идваш.
— Роуз, моля те, не прави голям въпрос от това.
— Но то си е голям въпрос! — процедих ядосано. — А ти, изглежда, не го разбираш.
— Разбирам го. Наистина ли мислиш, че искам да видя Виктор на свобода? Мислиш ли, че искам всички ние отново да бъдем изложени на риск? — За пръв път от много време видях как прословутият му самоконтрол беше на ръба да се пропука. — Но вече ти казах — направих всичко, което беше по силите ми. Аз не съм като теб, не правя сцени, когато нещо не става така, както го желая.
— Не правя така.
— Сега точно това правиш.
Имаше право. Част от мен знаеше, че бях прекрачила границата… но също както при всичко останало напоследък, не можех да спра да говоря.
— Защо изобщо дойде да ми помагаш днес? — попитах го сърдито. — Защо си тук?
— Толкова ли е странно? — отвърна той. Изглеждаше почти засегнат.
— Да. Искам да кажа, да не би… да не би да ме шпионираш? За да разбереш защо оплесках нещата? И да се увериш, че няма да се замеся в нови неприятности?
Той ме изгледа внимателно, като отметна косата, паднала над очите му.
— Защо трябва да се търси някакъв скрит мотив?
Идваха ми наум стотици различни неща. Ако нямаше мотив, това означаваше, че просто е искал да бъде с мен. Обаче и в това нямаше смисъл, защото и двамата знаехме, че помежду ни не можеше да има други отношения, освен тези между учител и ученик. От всички хора на света той най-добре би трябвало да знае това. Той беше този, който ми го каза.
— Защото всеки си има своите мотиви.
— Да. Но невинаги са такива, каквото си мислиш. — Той отвори вратата. — По-късно ще се видим.
Гледах го, докато се отдалечаваше, с объркани чувства, смесица от смущение и гняв. Ако ситуацията не беше толкова странна, щях да реша, че бяхме имали среща.