Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Пъг кимна и каза:
— Точно затова трябва да го намерим.
— Но откъде да започнем? — попита Миранда. — От коридора?
— Едва ли — каза Пъг. — Твърде много хора искат да пробутат информация кой точно живее в Коридора на световете. — И добави сухо: — А тя съвсем не е точна. — Седна срещу кралицата на елфите и продължи: — Мисля, че бихме могли да отидем във Вечния град и да разпитаме Господаря на ужасите, когото затворихме там.
Томас сви рамене.
— Съмнявам се, че той ще знае много повече от онова, което вече сме разкрили. Той беше само инструмент.
— Замисляли ли сте се да не би този чародей да се намира тук, на Мидкемия? — обади се Акайла.
— Защо? — попита Мартин.
— Ами, това „предчувствие“ на Пъг — каза елдарът. — То е нещо, което аз лично не бих пренебрегнал с лекота. Често подобни предчувствия са предупреждения на собствените ни умове за неща, които не сме доловили съзнателно.
— Така е — рече Червено дърво и отхапа от една червена ябълка. — В пущинаците трябва да се разчита на инстинкта, инак ловецът няма да се върне с храна за семейството си, а воинът ще остане на бойното поле. — Погледна Пъг и добави: — Къде най-вече усещаш присъствието на Макрос?
— Колкото и да е странно — каза Пъг, — в Звезден пристан.
— Но защо не ми каза? — възкликна с укор Миранда.
Пъг се усмихна.
— Отвличаха ме други неща.
Миранда събра достатъчно благоприличие, за да се изчерви.
— Все пак можеше да ми го кажеш.
Пъг сви рамене.
— Не ти казах, защото прецених, че това произлиза от факта, че най-важните му ръкописи се съхраняват в кулата ми. Често имам чувството, че той наднича иззад рамото ми, когато ги чета.
— Остава също така открит въпросът с онзи артефакт, донесен от източния континент — каза Татар.
— Тъкачите чувстват, че в него има нещо чуждо — каза Агларана.
— Абсолютно — каза Томас. — И то е не само пантатийското присъствие. В него има нещо, което е чуждо дори за валхеру.
— Има нещо, което не разбирам — каза Мартин.
— Какво, приятелю? — попита го Калин.
— Във всички тези неща, още от първия цурански кораб, който се разби на брега на Крудий, та до падането на Сетанон, никой не е задал един важен въпрос.
— И той е? — попита Акайла.
— Защо всички тези заговори, всички тези замисли включват толкова хаос и разрушения?
— Това е в природата на валхеру — каза Томас.
— Но ние не сме се изправяли срещу Господарите на драконите — каза Мартин. — Ние се борихме само с пантатийците, както и с другите, които им служеха или бяха подлъгани от тях.
— Мисля, че видяхме достатъчни доказателства за природата на пантатийците — възрази Пъг.
— Не ме разбираш — каза Мартин. — Искам да кажа, че във всичко това много неща са без очевиден мотив. С годините разбрахме някои неща, например защо и как пантатийците действат по начина, по който действат, но не знаем защо се държат точно по този начин.
— Сигурно нещо ми се изплъзва, но продължавам да не те разбирам — каза Пъг.
— Защото не внимаваш — каза Миранда и се обърна към Мартин. — Кажи какво имаш предвид?
Старият лъкометец се обърна към Татар, Акайла и Червено дърво и каза:
— Поправете ме, ако кажа нещо погрешно. — А на Пъг и Томас рече: — Вие имате сили, които са невъобразими за мен, но повечето си живот съм преживял тук, в Запада, и се обзалагам, че познавам древната мъдрост на едел не по-зле от всеки друг човек.
— По-добре от всеки човек — поправи го Татар.
— В древното знание на еледел — продължи Мартин — има някои неща за Древните. — Обърна се към кралицата. — Впрочем, превелика владетелко, защо се предпочита този израз?
Кралицата се замисли за миг, после отвърна:
— Някога се е вярвало, че използването на името „валхеру“ може да привлече вниманието им.
— Суеверие — възкликна Миранда.
Мартин погледна Томас и повтори:
— Суеверие?
— Повечето от спомените, които са ми дадени за древните времена, са замъглени, а дори онези, които си спомням ясно, принадлежат на друго същество — каза Томас. — Много неща споделяме, но и много неща остават непознати. Някога на елдарите е била дадена сила да ни призоват, като изрекат имената ни на глас. Оттам може би произлиза това вярване.
Мартин по-добре от всеки освен Пъг разбираше странната двойственост на Томас. Той беше познавал този сегашен получовек, полунещо друго, още когато Томас и Пъг бяха момчета в замъка Крудий, пред очите му тайнствените мистични доспехи на отдавна мъртвия Господар на драконите Ашен-Шугар бяха превърнали Томас в това, което бе той сега — нито изцяло човек, нито Господар на драконите, а по нещо и от двете.