Тайния дневник на Източната перла

Същата тази нощ бледата луна озари небето и кучетата на Суйюан бясно се разлаяха. Според Май това беше знак, че една праведна душа е отишла на небето. Тя ми каза още, че всеки монголец носи в себе си частица от великия бог Тенгер и че на тази частица чиста енергия съответства една звезда горе на небето, която угасвала след смъртта. Тя посочи обсипаното със звезди небе, където тази нощ бе угаснала звездата на Цгогбаатар. После сложи ръката ми на корема си, за да усетя как мърда бебето й. Отбелязах, че бебето ми се струва доста силно.

— Нали? — доволно се усмихна тя. — Защото е момче.

Заминаването ни за пасбищата се отложи с няколко седмици трябваше да минат всички церемонии около погребението. Ангажиран с тях, Ганджурджав не можеше да отдели време за уроците ни по езда и помоли Джам да язди с мен, което беше повече, отколкото можех да се надявам. Той го предупреди, че макар и да съм безстрашна на седлото, не съм достатъчно опитна и все още не познавам добре нрава на коня. Така благодарение на смъртта на Цготбаатар започна връзката ми с Джам, за която вече бях подготвила почвата.

Отначало Джам беше вежлив и сдържан, почти скован. Нямаше и помен от онази сърдечност, която проявяваше, когато бяхме тримата с Ганджурджав. Предполагам, че се опитваше да устои на влечението си към мен, но каузата беше изгубена, тъй като у него я нямаше онази стоманена жилка, която правеше гръбнака на някои мъже неогъваем. Той знаеше, че връзката с мен би могла да му струва всичко — и семейството, и приятелите, но въпреки това неудържимо го теглеше към мен.

Приветствах идването на лятото с надеждата, че то ще ми донесе избавление. Бях готова на всичко, за да се озова далеч от тук преди началото на зимата. Ако се наложеше да чакам твърде дълго, защото така или иначе щях да замина, пътуването ми щеше да бъде дори още по-кошмарно от това на идване.

Веднъж по време на езда двамата с Джам се отдалечихме повече от обикновено и стигнахме до висока осмоъгълна кула. Елегантна, почти сюрреалистична, тя се извисяваше над раззеленилите се поля и радваше окото. Джам ми каза, че това е старинна пагода и като деца често са се надбягвали около нея, а веднъж паднал от горе и изгубил съзнание. Попитах го дали се е ударил лошо, а той отвърна, че си е счупил ръката, която след това е зарасла накриво.

— Дай да погледна — казах.

Той вдигна ръкава си и аз леко прокарах пръсти по ръката му, като спрях от вътрешната страна на китката. Джам тихо простена и отстъпи крачка назад.

— Съжалявам — казах смутено. — Не искам да си мислиш нищо лошо.

— Не бих могъл да си помисля нищо лошо за теб, Йошико — тихо каза той. — Ти си в сърцето и в мислите ми и ми носиш само радост.

— И аз изпитвам същото към теб, Джам.