Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Понякога заварвахме в конюшните Бория, другия зет на Ганджурджав. Той ме поздравяваше сдържано, без следа от усмивка, сякаш имаше насреща си разглезено дете, готово при най-малък повод да му се качи на главата. Беше само с няколко години по-възрастен от Ганджурджав, но изглеждаше много по-зрял, сякаш осъзнаваше, че животът ни подлага на изпитания ден след ден и трябва да сме готови да ги посрещнем. Двамата с Алта, по-голямата дъщеря на Сюе, много си подхождаха. Тя проявяваше същото сериозно отношение към живота, за разлика от сестра си, която пърхаше като безгрижна птичка. Докус, наложницата на Бория, беше единствената красива монголка, която бях виждала.
Като жена бих предпочела не Джам, а Бория да си беше изгубил ума по мен, тъй като неговата сурова, хладна сдържаност ми допадаше повече. Джам беше хлапе в сравнение с него и редом с Бория изглеждаше някак безличен. Но мъжете като Бория поставят дълга и честта преди любовта, така че той не би могъл да ми послужи да осъществя плана си. Не бива да допускаш желанията да заглушат гласа на разума, но те си имат свои неведоми пътища и понякога се загнездват на най-неочаквани места и упорито напомнят за себе си. Не знам дали Бория не ме привличаше, защото с нещо ми напомняше за Ямага — суров, твърд като скала мъж с плътни, чувствени устни и тъмни като въглени очи.
Със затоплянето на времето цветът на небето се промени от сиво към ярко кобалтовосиньо. Талазите облаци розовееха в края на деня, а луната беше по-ослепително бяла от всякога. Сюе каза примирено, че лятото наближава и скоро ще потеглим на път. Палатките вече бяха натоварени на каруците, а жените приготвяха калъпи домашен сапун за из път. С всеки изминал ден приготовленията ставаха все по-усилени и Май ми каза, че е добре още отсега да си отделя кожите, на които ще спя. Тя ми направи чифт леки плъстени ботуши и ме посъветва непременно да си взема меда, за да подслаждам чая си. Но внезапната смърт на Цготбаатар осуети заминаването ни. Нандак го намерила проснат край кладенеца, сякаш бил заспал. Малко преди това му нямало нищо — бяха го видели да уринира край купчина конски тор. Макар и да носеше трагична новина, Нандак се вълнуваше, че най-неочаквано е станала център на внимание.
По-късно Сюе обясни смъртта на Цготбаатар с това, че кръвта му била станала толкова гъста, че един от съсиреците е стигнал до сърцето. Тя беше сигурна, че съпругът й е бил покосен изведнъж и не е усетил болка, и пожелаваше за себе си също такава бърза, милостива смърт. Посъветва ни няколко дни да се пазим да не споменаваме името му, тъй като беше получила знак, че духът му все още не е отишъл в отвъдното, а витае наоколо и може да поиска да отведе някой свой близък със себе си. За да му помогнем по-скоро да намери покой, не трябвало да го оплакваме твърде безутешно.
Отидох да го видя — лежеше по гръб на снежнобяла кожа, с кучетата, притихнали умърлушени в краката му. Обърканото му изражение от последните месеци беше изчезнало и сега чертите му напомняха ведрото лице на Ганджурджав. Никой не беше успял да открие наложницата му Кара, но тъй като тя често с часове се губеше някъде, си казахме, че рано или късно ще се появи. Сюе дори заяви, че е по-добре, че я нямало, защото щяла да гледа като куче, което очаква кокала си, без да знае, че вече е осиротяло. Действително напоследък Кара често не беше на себе си и в съзнанието й минало и настояще се смесваха. Оставаше да се надяваме, че тя ще се позабави, за да може душата на Ганджурджав спокойно да се отправи към отвъдното. Сюе добави мрачно, че компанията на духове, колкото и обичани и уважавани да са били приживе, е нещо твърде притеснително.
Никой не би могъл да знае какви мисли минаваха през главата на Сюе, докато се взираше с безизразно лице в тялото на мъртвия си съпруг. Лично аз си я представях как съсредоточено отмята последната и най-тежка задача от списъка си, след което си отдъхва. Все си мисля, че на Сюе би й допаднал древният индийски ритуал сати, според който след смъртта на съпруга си съпругата се хвърля самоотвержено в жертвената клада. Имах чувството, че Сюе беше готова да посрещне смъртта си и дори я очакваше — като избавителка, която щеше да смъкне непосилен товар от плещите й. Навярно нейният стоицизъм и пословичното чувство за дълг бяха достойни за възхищение, но на мен ми действаха като предупреждение. Ако не вземех нещата в свои ръце, щях да свърша като безрадостна вдовица с угаснал поглед и стиснати безкръвни устни.