Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
Но не бях чак за окайване. Имах си куче, шофьорска книжка и две хобита: да търся името на брат си на микрофилм и да търся начин да целуна Илеана.
Деветнайсет
С татко си създадохме рутина, в съботите и неделите ставахме много рано за уроците ми по кормуване. Мислех си… не знам какво си мислех. Че може би е татко ще си говорим за разни неща. Но това не се случваше. Говорехме само за шофиране. Съвсем делово.
Той бе търпелив с мен. Умееше да обяснява тънкостите в карането на пикап — вниманието и умението да си нащрек за другия шофьор бяха важни. Всъщност бе много добър учител, никога не се ядосваше (с изключение на онзи път, когато споменах брат си). Веднъж каза нещо, което наистина ме накара да се усмихна. „Не можеш да очакваш да се движиш в две посоки, когато караш по еднопосочна улица.“ Разсмя ме, а това невинаги му се удаваше.
Но никога не ми задаваше въпроси за живота ми. За разлика от мама, ми оставяше лично пространство. Татко и аз: ние бяхме като онази картина на Едуард Хопър. Е, почти, но не съвсем. Той сякаш бе поотпуснат и спокоен, когато излизахме в онези сутрини, сякаш си бе у дома. Макар да не говореше много, не ми се струваше толкова далечен. Понякога си подсвиркваше, сякаш му беше хубаво да е с мен. Може би той просто нямаше нужда от думи, за да се справя с живота. Аз не бях такъв. Е, външно бях: преструвах се, че нямам нужда от думи. Но отвътре бях различен.
Бях проумял нещо за себе си: отвътре изобщо не бях като татко. А повече като Данте. Това наистина ме плашеше.
Двайсет
Трябваше да повозя мама, преди да ме пусне да карам сам.
— Караш малко бързо — отбеляза тя.
— Аз съм на шестнайсет — казах. — И съм момче.
Тя не отвърна нищо. После обаче заяви:
— Ако усетя, че си карал пикапа дори след една глътка алкохол, ще го продам.
Странно, но това ме накара да се усмихна.
— Не е честно. Защо трябва аз да плащам за факта, че ти си мнителна? Сякаш аз съм виновен.
Тя само ме погледна:
— Фашистите са такива.
Усмихнахме се един на друг.
— Никакво каране, ако си пил.
— А ходене, ако съм пил?
— И тия да ги нямаме.
— Знаех си.
— Просто се уверявам.
— Не ме е страх от теб, мамо. Само за сведение.
Това я разсмя.
В общи линии животът ми си беше простичък. Получавах писма от Данте и невинаги отговарях. А като го правех, пишех кратко. Неговите писма никога не бяха кратки. Все още експериментираше с редуването на момичета, макар да пишеше, че би предпочел да целува момчета. Точно това пишеше. Не знаех точно какво да мисля, но Данте щеше да си бъде Данте — и ако смятах да съм му приятел, трябваше да приема това. И понеже той бе в Чикаго, а аз — в Ел Пасо, не ми беше трудно да го направя. Животът на Данте бе далеч по-сложен от моя — поне що се отнасяше до редуването на момчета или момичета. От друга страна, на него не му се налагаше да се чуди за брат, който бе в затвора, брат, за когото родителите му се преструваха, че не съществува.
Май се опитвах да опростя живота си, защото всичко в мен ми се струваше смущаващо. И си имах лошите сънища за доказателство. Една нощ сънувах, че изобщо нямам крака. Просто бяха изчезнали. И не можех да се измъкна от леглото. Събудих се с писъци.
Татко влезе в стаята и прошепна: Това е само сън, Ари. Само лош сън.
— Да — прошепнах и аз. — Само лош сън.
Знаете ли, бях свикнал с лошите сънища. Но защо някои хора никога не помнят сънищата си? И защо не съм един от тях?
Двайсет и едно
Скъпи Данте!
Взех шофьорска книжка! Возих мама и татко. Закарах ги до Месила, Ню Мексико. Обядвахме. Докарах ги обратно у дома — струва ми се, че в общи линии одобриха шофирането ми. Най-хубавото обаче бе следното: излязох през нощта, отидох в пустинята и паркирах. Слушах радио, лежах отзад в пикапа и гледах звездите. Никакво светлинно замърсяване, Данте. Беше наистина прекрасно.