Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Драги Ари,

Надявам се, че получаваш писмата ми. Добре де, това е неискрено начало. Разбира се, че получаваш писмата ми; нямам намерение да анализирам причините, поради които не ми отговаряш. Добре де, не е съвсем вярно. Анализирал съм причините да не ме очаква писмо, когато се връщам от плуване. Няма да прахосвам качествена хартия за теориите, които си съчинявам, когато не мога да заспя през нощта. Ето каква е сделката, Ари: няма да те тормозя да ми отговаряш. Обещавам. Ако искам да ти пиша, ще ти пиша. А пък ако ти не искаш да ми пишеш, не си длъжен. Трябва да си бъдеш който си. И аз трябва да бъда себе си. Така стоят нещата. А и бездруго обикновено аз бях този, който говореше повече.

Имам още едно любимо занимание освен пътуването с градския влак: да ходя в Чикагския институт по изкуствата. Леле, Ари. Трябва да видиш какво изкуство има на това място. Невероятно е. Ще ми се да беше тук и да можехме да видим заедно всички тези произведения на изкуството. Направо щеше да се побъркаш. Кълна се. Всякакво изкуство, съвременно и не чак толкова съвременно и… ами, мога да продължа още, но няма. Харесваш ли Анди Уорхол?

Има една прочута картина, „Нощни птици“, от Едуард Хопър. Влюбен съм в нея. Понякога си мисля, че всички са като хората на онази картина, всички — изгубени в свои собствени съкровени вселени на болка, скръб или вина, всички — далечни и непознаваеми. Картината ми напомня за теб. Къса ми сърцето.

Но „Нощни птици“ не е любимата ми картина. Ни най-малко. Някога казвал ли съм ти коя е любимата ми картина? „Салът на Медуза“ от Жерико. Зад нея стои цяла история — истинска история за корабокрушение. Тя е направила Жерико известен. Художниците разказват истории, Ари. Искам да кажа, някои картини са като думи.