Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Усмихнах се на мама:

— 1987 година. Радвам се, че свърши.

Тя отново ме стрелна с поглед:

— Беше добра година, Ари.

— Е, случи се онази малка злополука в дъжда.

Тя се усмихна:

— Защо ти е толкова трудно да имаш малко вяра в себе си?

— Защото съм същият като баща си. — Вдигнах чашата си с кафе към нея за наздравица. — Наздраве за 1988 година. И за татко.

Майка ми се пресегна и разреса косата ми с пръсти. Не беше правила това от известно време.

— Заприличваш все повече на мъж — каза тя.

Вдигнах отново чашата си с кафе:

— Е, наздраве за мъжеството.

На работа не беше много оживено. Дъждът караше хората да си стоят у дома, така че ние, четиримата, които бяхме на смяна, се редувахме в опитите си да пеем любимите си песни от 1987. Версията на „Ла Бамба“ на „Лос Лобос“ безспорно ми бе любимата. Хич не ме биваше в пеенето, така че я пеех нарочно, защото знаех, че всички ще ми кажат: недей да пееш, недей да пееш, и те точно това направиха. И после ме оставиха на мира. Алма постоянно пееше Faith. Хич не ме кефеше Джордж Майкъл. Луси все се правеше на Мадона — имаше добър глас, но аз не си падах по Мадона. Някъде към края на смяната всички почнахме да пеем песни на U2. I Still Haven’t Found What Fm Looking For. Е, това беше хубава песен. Можеше да бъде лайтмотивът на живота ми. Всъщност мислех, че тази песен е лайтмотивът на живота на всички хора.

В пет без десет чух на гишето за автомобили един глас да поръчва бургер и картофки. Джина Наваро. Бих познал този глас навсякъде. Не можех да реша дали наистина я харесвах, или просто бях свикнал с нея. Когато поръчката ѝ бе готова, я изнесох до очукания ѝ фолксваген бръмбар, където седяха тя и Сузи Бърд.

— Вие двете да не би да излизате заедно?

— Ха-ха, много смешно, задник такъв.

— Честита Нова година и на теб.

— Свършваш ли вече?

— Ще почистим, преди да си тръгна.

Сузи Бърд се усмихна. Трябва да призная, че имаше сладка усмивка.

— Дойдохме да те поканим на купон.

— Купон. Не мисля — казах.

— Има бира — каза Джина.

— И момичета, които може да ти се прииска да целунеш — добави Сузи.

Личната ми служба за уреждане на срещи. Точно каквото исках за Нова година.

— Може би — казах.

— Никакво може би — заяви Джина. — Отпусни му края.

Не знам защо, но казах да.

— Само ми Данте адреса и ще се срещнем там. Трябва да си ида до къщи да кажа на нашите.

Надявах се мама и татко да кажат: „И дума да не става“. Обаче не стана така.

— Наистина ли ще ходиш на купон? — попита майка ми.

— Изненадана си, че съм поканен ли, мамо?

— Не. Просто съм изненадана, че искаш да отидеш.

— Нова година е.

— Ще има ли пиене?

— Не знам, мамо.

— Няма да ходиш там с пикапа. Точка.

— Предполагам, че не мога да отида.

— Къде е купонът?

— Ъгълът на „Силвър“ и „Елм“.

— Това е малко по-надолу по улицата. Можеш да идеш пеша.

— Вали дъжд.