Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Така прекарвах времето си с още няколко момичета, когато до нас се приближи Рут и ме помоли да поговорим. Веднага разбрах, че става дума за нещо сериозно, мълчешком се отделих от компанията и Рут ме поведе към нашата спалня. Настаних се на едно легло до прозореца — одеялото се бе нагряло от слънцето, — а тя седна на моето легло отсреща до стената. Във въздуха летеше огромна муха и ние весело си поиграхме на „тенис“ с нея, като размахвахме ръце и отпъждахме с длани безмозъчното същество от мен към нея и обратно. Най-после мухата излетя през прозореца и Рут каза:
— Искам отново да се сближа с Томи. Ще ми помогнеш ли, Кати? — После попита: — Какво ти е?
— Нищо. Просто съм малко изненадана след всичко, което се случи. Разбира се, че ще ти помогна.
— Не съм казала на никой друг, че искам да се сдобрим с Томи. Дори на Хана. Само на теб мога да се доверя.
— Какво трябва да направя?
— Поговори му. Винаги си знаела как да подхождаш с него. Теб ще те послуша. Няма да си помисли, че ми правиш реклама.
Останахме известно време седнали на креватите и си клатехме краката. Най-после аз казах:
— Направи добре като се обърна тъкмо към мен. Вероятно за мен ще е най-лесно да поговоря с Томи и всичко останало.
— Искам да започнем всичко отначало. Струва ми се, че сега двамата сме квит: извършихме доста глупости и се наранихме взаимно. Достатъчно! Пък и онази Марта Х., каква мръсница само — нямам думи! Може би той го направи, за да ми се присмее. Ако е така, можеш да му кажеш, че е успял и че сега сме вече наравно. Стига толкова — да забравим всичко и да започнем от нулата. Ще можеш да го убедиш, Кати, сигурна съм. Ще намериш най-добрия подход към него. Ако пък и сега не се вразуми, значи няма смисъл да продължавам да се занимавам с него.
Свих рамене.
— Винаги сме намирали общ език с Томи. Права си.
— Така е. При това той много те уважава. Знам го, защото често ми говори за теб. Че си момиче с характер, че държиш на думата си. Заяви ми, че в труден момент предпочита да има работа с теб, вместо с което и да е момче. — Тя се засмя. — Ще се съгласиш, че това наистина е голям комплимент. А ето че сега никой, освен теб не би могъл да ни помогне. Двамата с Томи сме създадени един за друг и той ще те послуша. Нали ще ни помогнеш, Кати?
Замълчах, после попитах:
— Рут, а ти сериозно ли се отнасяш към Томи? Искам да кажа, ако успея да го убедя и вие отново се съберете, няма ли да продължиш да го измъчваш?
Рут с досада въздъхна:
— Разбира се, че съм сериозна, как иначе? Не сме деца. Остава ни съвсем малко време в Хейлшам. Край на игрите.
— Добре. Ще поговоря с него. Имаш право: скоро ще отпътуваме оттук и няма за кога да губим времето си с глупости.
Помня, че след това поседяхме в спалнята още известно време, побъбрихме си. Рут непрекъснато повтаряше едно и също: държал се идиотски, били родени един за друг, сега вече всичко щяло да бъде по съвсем различен начин — нямало да афишират чувствата си пред другите, щели по-добре да избират мястото и времето за секс. Говорихме си буквално за всичко и тя непрекъснато искаше съвети от мен. После в един миг аз се загледах през прозореца в отсрещните възвишения и трепнах, защото Рут, оказала се внезапно до мен, ме прегърна през раменете.
— Кати, знаех си, че можем да разчитаме на теб — каза тя. — Томи беше прав. В труден момент ти си незаменима.
Задълженията ми следваха едно след друго и едва няколко дни по-късно ми се удаде възможност да поговоря с Томи. В обедната почивка го зърнах да се упражнява с топката в единия край на Южното игрище. Малко преди това, той риташе с други две момчета, но сега беше останал сам и жонглираше с топката. Приближих се и седнах на тревата зад него, като опрях гръб на стълба на оградата. Не бе изминало много, откакто му бях показала календара на Патриша, а той мълчаливо бе подминал нататък по пътя си: помня, че в онзи момент не бяхме напълно наясно с отношенията си. Томи продължаваше да подритва топката съсредоточено и намусено — коляно, стъпало, глава, стъпало, — а аз седях, късах тревичките и зяпах гората отсреща, от която толкова много се страхувахме като деца. Най-после реших да наруша мълчанието: